Дзин (1115 – 1234)
- Вижте пояснителната страница за други значения на Дзин.
| Дзин 金朝 | |
| — империя — | |
| 1115 – 1234 | |
.png) Местоположение на Дзин (синьо), ок. 1141 г. | |
| Континент | |
|---|---|
| Столица | Хуейнин (1122 – 1153) Джунду (1153 – 1214) Кайфън (1214 – 1233) Цайджоу (1233 – 1234) |
| Неофициален език | среднокитайски, джурченски, кидански |
| Религия | будизъм, даоизъм, конфуцианство |
| Форма на управление | Монархия |
| Император | |
| 1115 – 1123 | Агуда (първи) |
| 1234 | Уанйен Чънлин (последен) |
| История | |
| Основаване | 28 януари 1115 г. |
| Унищожаване на Ляо | 1125 г. |
| Превземане на Кайфън | 9 януари 1127 г. |
| Монголско нашествие | 1211 г. |
| Падане на Цайджоу | 9 февруари 1234 г. |
| Площ | |
| Общо (1126 г.) | 2 300 000 km2 |
| |
| Днес част от |  Китай Северна Корея Русия |
| Дзин в Общомедия | |
| Част от серията статии за | ||||||
| История на Китай | ||||||
|---|---|---|---|---|---|---|
 | ||||||
| Древен период | ||||||
|
||||||
| Имперски период | ||||||
|
||||||
| Съвременен период | ||||||
|
||||||
Дзин (на китайски: 金朝, пинин: Jīn Cháo) е китайска династия, съществувала от 1115 до 1234 г. Тя е една от последните китайски династии преди Китай да бъде покорен от Монголската империя.
Династията Дзин се появява след като Агуда въстава срещу династията Ляо (916 – 1125), която властва над Северен Китай и впоследствие е изтласкана на запад, където става известна под името Западна Ляо. След като подчинява Ляо, джурченската Дзин предприема вековна кампания срещу китайската династия Сун (960 – 1279), намираща се в Южен Китай. В хода на управлението си, Дзин бързо приема китайските традиции и укрепва Великата стена срещу надигащите се монголци. Вътрешно, Дзин претърпява поредица културни успехи, като например възраждането на конфуцианството.
Също като Ляо, Дзин се опитват да установят система на двойна администрация: бюрокрация за управление на покорените южни части и племенно управление, контролиращо номадските племена във вътрешността на континента. По-голямата част от владенията им обхващат китайски територии, но джурченците са твърдо решени да запазят етническата си идентичност.[1]
След като прекарват векове като васали на Дзин, монголците нападат под лидерството на Чингис хан през 1211 г. и нанасят катастрофално поражение на джурченските армии. След многобройни поражения, бунтове, дезертьорства и опити за преврат, Дзин е покорена от монголците 23 години по-късно, през 1234 г.[1]
История
[редактиране | редактиране на кода]Династията Дзин е създадена на територията на днешните китайски провинции Дзилин и Хъйлундзян от джурченския племенен вожд Агуда през 1115 г. Той приема наименованието „златна“ за име на държавата си.[2] Ранните джурченски владетели са киданската династия Ляо, която контролира северните и североизточните части на Китай и Монголия в продължение на няколко века. Преди джурчените да свалят киданите от власт, женените джурченски момичета са били изнасилвани от кидански пратеници като обичай, което само настройва джурчените срещу тях.[3] Сунските принцеси се самоубиват за да не бъдат изнасилени от дзинските войски.[4] През 1121 г. джурчените влизат в морски съюз с ханската династия Северна Сун и се съгласяват да нападнат съвместно династията Ляо. И докато сунските армии действат нерешително, джурчените успява да изтласкат Ляо до Централна Азия, където по-късно стават известни под името Кара Китай. През 1125 г., след смъртта на Агуда, династията Дзин прекъсва съюза си със Сун и нахлува в Северен Китай. Когато династията Сун си възвръща южните части на Ляо, населявани главно от хански китайци, местните ханци се съпротивляват. Когато по-късно джурчените нахлуват в същата област, обаче, ханците не им се противопоставят и им предават южната столица Пекин.[5] Джурчените са подкрепяни от благородническите хански кланове в Пекин.[6] Ханските китайци, които работят за Ляо са считани за врагове от династията Сун.[7] Тези китайци бягат към династията Дзин.[8] Една важна грешка, която допускат Сун по това време, е премахването на защитната гора, която първоначално е засадена по границата между тях и Ляо. Поради премахването на тази естествена бариера, през 1126 – 1127 г. дзинските армии преминават бързо през равнините на Северен Китай в похода си към Кайфън.[9] На 9 януари 1127 г. джурчените разграбват Кайфън, столицата на династията Северна Сун, като в процеса пленяват император Циндзун, който е абдикирал в паниката насред дзинската инвазия. След падането на града, останалата династия Южна Сун продължава да се сражава срещу Дзин в продължение на повече от десетилетие и накрая подписва Шаосинския договор през 1141 г., който предвижда отстъпването на всички сунски територии северно от река Хуайхъ на Дзин и екзкутирането на сунския генерал Юе Фей в замяна на мир. Мирният договор е официално ратифициран на 11 октомври 1142 г.[10] След като покорява Кайфън и окупира Северен Китай, Дзин избира да свързва жълтия цвят с управлението си.
Миграция на юг
[редактиране | редактиране на кода]След като превзема Северен Китай, Дзин все повече се китаизира. Около три милиона души, половината от които джурчени, мигрират на юг към Северен Китай в продължение на две десетилетия. Там те управляват около 30 милиона души. Джурчените получават дарения и се организират в потомствени военни формирования: 300 домакинства образуват рота, а 7 – 10 роти образуват батальон.[11] Много от тях сключват брак с ханското население, макар забраната на джурченското благородство да се жени за хански китайци да е премахната едва през 1191 г. След като император Уанйен Шън умира през 1135 г., следващите три дзински императора са внуци на Агуда от три различни принца. Император Уанйен Дан (управлявал 1135 – 1149 г.) изучава класически науки и пише поезия на китайски – той приема китайските културни традиции, но джурченските благородници заемат върховните позиции.
По-късно Уанйен Дан става алкохолик и екзекутира много държавници за отправени критики към него. Той нарежда джурченските водачи, които му се противопоставят, да бъде убити, дори и тези от неговия собствен клан. През 1149 г. той е убит от благородническа клика, която издига братовчед му, Уанйен Лян, за следващ император на Дзин. Поради бруталността както на вътрешната, така и на външната му политика, той посмъртно е понижен под титлата на император. Понякога, историците го наричат принц.[12]
Въстания на север
[редактиране | редактиране на кода]След като узурпира трона, Уанйен Лян предприема програма по легитимиране на управлението си като император на Китай. През 1153 г. той премества столицата на империята от Хуейнин в Пекин.[12][13] Четири години по-късно, през 1157 г., с цел да подчертае неотменимостта на хода си, той разрушава благородническите резиденции в Хуейнин.[12] Също така Уанйен Лян преустроява бившата сунска столица Кайфън и я превръща в южна столица на Дзин.[12]
Уанйен Лян се опитва потисне инакомислещите, убивайки 155 принца.[12] Мечтаейки да завладее цял Китай, той напада династията Южна Сун през 1161 г. През това време, две едновременни въстания избухват в Шандзин, водени от братовчера на Уанйен Лян, Уанйен Юн, и кидански племенни водачи. Уанйен Лян е принуден да изтегли войските си от Южен Китай, за да потуши въстанията. Дзинските сили са победени от армиите на Сун в битката при Цайшъ и в битката при Тандао. С намалена военна сила, Уанйен Лян не успява да напредне в опита си за нахлуване в Южна Сун. Накрая, той е убит от собствените си генерали през декември 1161 г. Неговият син и наследник също е убит в столицата.[12]
Макар да е коронован през октомври, император Уанйен Юн не е официално признат за император до убийството на наследника на Уанйен Лян.[12] Киданското въстание е потушано чак през 1164 г. Конете на въстаниците са конфискувани, така че те са принудени да се захванат със земеделие. Други кидански кумоски кавалерийски формирования са включени в дзинската армия. Тъй като тези вътрешни размирици сериозно отслабват капацитета на Дзин да се изправя срещу Южна Сун, дзинската власт започва да преговаря за мир. През 1164 г. е подписан Лунсинския договор, който довежда до над 40 години мир между двете империи.
В началото на 1180-те години император Уанйен Юн започна преструктурирането на 200 роти, за да спре данъчните измами. Кооперативното земеделие също е насърчавано. Империята Дзин просперира и отчита голям излишък на зърно. Макар да е изучавал китайските класически текстове, император Уанйен Юн поощрява джурченския език и култура. По време на управлението му, редица китайските класически текстове са преведени на джурченски, основана е Имперската джурченска академия, а имперските изпити започват да се предлагат на джурченски. Управлението на Уанйен Юн от 1161 до 1189 г. е запомнено от идните поколения с относителен мир и просперитет, а самият император е сравняван с митологични владетели като Яо и Шун.[14]
Внукът на Уанйен Юн, император Уанйен Дзин (управлявал 1189 – 1208 г.), почита джурченски стойности, но също се впуска и в ханската китайска култура и се жени за китайска. През 1207 г. династията Южна Сун се опитва да нахлуе, но дзинските сили ги отблъскват успешно. В последвалото примирие Сун е принудена да плаща по-високи годишни обезщетения и да екзекутира Хан Туоджоу, водача на войнствената фракция в двореца на Сун.[15]
Упадък
[редактиране | редактиране на кода]Още от началото на 13 век династията Дзин започва да усеща натиска на монголците от север. Чингис хан първо предвожда монголците към Западна Ся през 1205 г. и опустошава териториите ѝ четири години по-късно. През 1211 г. около 50 000 монголски конници нахлуват в Дзин и започват да набират за каузата си кидански и джурченски бунтовници. Дзин разполага с много голяма армия, включваща 150 000 конници, но изостава западната столица Датун. На следващата година монголците поема на север и разграбват източната столица на Дзин, а през 1213 г. обсаждат централната столица – Джунду (Пекин). През 1214 г. Дзин сключва унижаващ договор само и само да задържи столицата си. През лятото на същата година император Уанйен Сюн изоставя централната столица и премества правителството в южната столица, Кайфън, превръщайки я в официално седалище на дзинската власт.
През 1216 г. войнствена фракция в Дзинския имперски дворец убеждава император Уанйен Сюн да нападне династията Сун, но през 1219 г. дзинските сили са победени на същото място на река Яндзъ, където Уанйен Лян вече е бил победен през 1161 г. Така, династията Дзин се озовава във война с два фронта, която не може да си позволи. След това Уанйен Шоусю спечелва поредица от борби за наследство срещу брат си и след това бързо слага край на войната. Сключва и мир с тангутите в Западна Ся, които дотогава са съюзени с монголците. Все пак, много хански китайци и киданци избягват при монголците, за да се сражават срещу династията Дзин.[16][17][18][19] От своя страна, те спомагат за построяването на структурата на администрацията на новопоявилата се монголска държава.[20] Монголците създават „Ханска армия“ (на китайски: 漢軍) от дезертиралите дзински войски, както и още една армия от дезертиралите сунски войски, наречена „Новопредадена армия“ (на китайски: 新附軍).[21]
Чингис хан умира през 1227 г., докато армиите му нападат Западна Ся. Наследникът му, Угедей хан, напада династията Дзин отново през 1232 г. с помощта на Южна Сун. Джурчените се опитват да ги удържат, но когато монголците обсаждат Кайфън през 1233 г., император Уанйен Шоусю се оттегля към Цайджоу. Армиите на съюзените сунци и монголци разграбват столицата, а на следващата година Уанйен Шоусю се самоубива, за да не бъде пленен, когато монголците обсаждат и Цайджоу и слагат край на династията Дзин през 1234 г.[12] Територията на бившата династия Дзин трябва да бъде разделена между монголците и династията Сун, но в крайна сметка бившите съюзници започват нова война помежду си за тези земи.
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б Jin dynasty // Encyclopædia Britannica, 27 септември 2013. Посетен на 16 юли 2020.
- ↑ Franke 1994, с. 221.
- ↑ Tillman 1995a, с. 27.
- ↑ Ebrey, Patricia Buckley. Emperor Huizong. illustrated, reprint. Harvard University Press, 2014. ISBN 978-0674726420. с. 468.
- ↑ Franke Twitchett, с. 39.
- ↑ Tillman 1995a, с. 28–.
- ↑ Elliott, Mark. 8. Hushuo The Northern Other and the Naming of the Han Chinese // Critical Han Studies The History, Representation, and Identity of China's Majority. University of California Press, 2012. с. 186.
- ↑ Gernet 1996, с. 358–.
- ↑ Chen, Yuan Julian. Frontier, Fortification, and Forestation: Defensive Woodland on the Song–Liao Border in the Long Eleventh Century // Journal of Chinese History 2 (2). 2018. DOI:10.1017/jch.2018.7. с. 313 – 334.
- ↑ Robert Hymes. Columbia Chronologies of Asian History and Culture. Columbia University Press, 2000. ISBN 978-0-231-11004-4. с. 34.
- ↑ Mark C. Elliot. The Manchu Way: The eight banners and ethnic identity in late imperial China. Stanford, California, Stanford University Press, 2001. с. 60.
- ↑ а б в г д е ж з Beck, Sanderson. Liao, Xi Xia, and Jin Dynasties 907 – 1234 // China 7 BC To 1279.
- ↑ Tao 1976, с. 44.
- ↑ Tao 1976, с. 69 – 83.
- ↑ Chinese History – Song Period Event History
- ↑ May, Timothy Michael. The Mechanics of Conquest and Governance: The Rise and Expansion of the Mongol Empire, 1185 – 1265. University of Wisconsin—Madison, 2004. с. 50.
- ↑ Collectif. Revue bibliographique de sinologie 2001. Éditions de l'École des hautes études en sciences sociales, 2002. с. 147.
- ↑ 胡小鹏. 窝阔台汗己丑年汉军万户萧札剌考辨--兼论金元之际的汉地七万户 // 西北师大学报(社会科学版) PKUCSSCI [Journal of Northwest Normal University (Social Sciences)] 38 (6). 2001. DOI:10.3969/j.issn.1001-9162.2001.06.008. Архивиран от оригинала на 2 август 2016. Посетен на 3 май 2016.
- ↑ 窝阔台汗己丑年汉军万户萧札剌考辨--兼论金元之际的汉地七万户-国家哲学社会科学学术期刊数据库
- ↑ Chan, Hok-Lam. A Recipe to Qubilai Qa'an on Governance: The Case of Chang Te-hui and Li Chih // Journal of the Royal Asiatic Society 7 (2). Cambridge University Press, 1997. DOI:10.1017/S1356186300008877. с. 257 – 83.
- ↑ Hucker, Charles O. A Dictionary of Official Titles in Imperial China. Stanford University Press, 1985. с. 66.
Литература
[редактиране | редактиране на кода]- Franke, Herbert. Chin Dynastic History Project. Т. 3. 1971. с. 36 – 37.
- An Overview of Chin History and Institutions // China Under Jurchen Rule: Essays on Chin Intellectual and Cultural History. SUNY Press, 1995a. ISBN 978-0-7914-2273-1. с. 23 – 38.
- Gernet, Jacques. A History of Chinese Civilization. 2nd. Cambridge University Press, 1996. ISBN 978-0-521-49781-7.
- Tao, Jing-shen. The Jurchen in Twelfth-Century China. University of Washington Press, 1976. ISBN 978-0-295-95514-8.
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Jin dynasty (1115–1234) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
