История славянобългарска
| История славянобългарска | |
| Исторїѧ славѣноболгарскаѧ | |
 Първа страница от черновата на Паисий на „Исторїѧ славѣноболгарскаѧ“ | |
| Автор | Паисий Хилендарски |
|---|---|
| Създадена | 1762 Хилендарски и Зографски манастир,[1] Света гора |
| Първо издание | 1762 г. |
| Оригинален език | смес от говорим български и черковнославянски[2] |
| Жанр | Историография |
| Вид | ръкопис |
| Следваща | Многобройни ръкописни преписи |
бележки
| |
| История славянобългарска в Общомедия | |
„История славянобългарска“ (оригинално заглавие: Исторїѧ славѣноболгарскаѧ ѡ народѣ и ѡ цареи и ѡ стыхъ болгарскихъ и ѡ въсехъ деѧнїа ї битїа болгарскаѧ) е първото възрожденско произведение на българската историография, написано от Паисий Хилендарски в Хилендарския манастир и Зографския манастир[1] в периода 1760 – 1762 г. Нейният пръв препис е дело на Софроний Врачански (1765). Приема се символично за начало на Българското възраждане.
За идеята и влиянието на Паисиевата творба
[редактиране | редактиране на кода]Творбата на светогорския монах Паисий е сочена като важен подтик за формирането на българското национално самосъзнание.
За целите на администрирането, в Османската империя етноними не се употребявали. Източноправославният рум миллет бил под върховенството на фанариотите от Цариградска патриаршия. Като част от религиозната общност на този миллет, българите започнали, особено в градовете, да се гърчеят.
Структура и особености на творбата
[редактиране | редактиране на кода]Структурно Историята се състои от няколко части – 2 предговора, няколко глави, в които се излагат различни исторически събития, глава за славянските учители, глава за българските светци и послесловие.
Първо предисловие
[редактиране | редактиране на кода]„Ползата от историята“ (Полза истории) представлява препис от чужда история. В тази част се обръща внимание на „любомъдрия“ читател. Историята се определя като извор на знания и надежда.
Второ предисловие
[редактиране | редактиране на кода]„Към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история“ (К хотещин читати) е втората част, която е самостоятелно творение на Паисий. В него той се обръща към целия български род, като критикува чуждопоклонниците и хвали родолюбците. Сравнява българи и гърци и изтъква достойнствата на простия чистосърдечен наш народ, правейки аналогия с библейските апостоли.
Същинска част
[редактиране | редактиране на кода]
Представлява компилация от трудове на различни историци като „Славянското царство“ на Мавро Орбини, „Деяния церковная и гражданская“ на Цезар Бароний и др. Ползва също български жития и грамоти на български царе. Тази част се състои от 7 глави, съчетаващи разказ за българските и сръбските царе, на светиите и славянските първоучители. Основното достойнство не е във фактологическата прецизност, а в подбора, като е направен, така че да се подчертае войнството и духовната възвишеност на българския народ.
Послеслов
[редактиране | редактиране на кода]Това е най-кратката част на Историята и представлява авторски текст, който представя лични данни за Паисий („Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки...“), изяснява мотивите, поради които е написал „История славянобългарска“ („Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе“.) и дава сведения за ползваните източници („Аз, Паисия, йеромонах и проигумен хилендарски, събрах и написах, от руските прости речи преведох на българските и славянски прости речи... и в немска земя повече с това намерение ходих. Там намерих Маврубировата история за сърбите и българите“).
Жанрова характеристика
[редактиране | редактиране на кода]„История славянобългарска“ е сборна творба, която преплита елементи на история, автобиография и публицистика. Произведението съчетава средновековни и ренесансови характеристики. Към средновековните може да се отнесе това, че Паисий разглежда българската история от Адам и Ева, преписва от други текстове, както и това, че прави аналогии с Библията. От друга страна присъстват и ренесансови елементи. Паисий заявява, че е автор и творец, нещо типично ренесансовите автори. Пише на достъпен български език и налага собствени идеи за необходимостта от национално самосъзнание. Творбата носи силно полемичен характер. Паисий противопоставя българите на гърци и сърби, като изтъква превъзходството на първите, стремейки се да повдигне народностното им самочувствие.
Чернова на Паисий
[редактиране | редактиране на кода]Написаната от Паисий Хилендарски чернова е запазена и се съхранява в мястото ѝ на написване - библиотеката на Зографския манастир в Света Гора, Атон.
През 1984 г. българските разузнавателни служби, ДС, подменят с копие оригиналната чернова и я изнасят в България, тъй като били убедени в злонамеренията на Гърция и гръцката монашеска общност спрямо текста по време на последните години на Студената война. Подменената от Държавна сигурност чернова е открита в България в края на 1990-те години. През 1998 г. по инициатива на президента Петър Стоянов, тя е върната отново в Зографския манастир.[3]
Преписи
[редактиране | редактиране на кода]
Известни са близо седемдесет преписа на историята.[4] Най-ранните преписи са:
- Първи Софрониев (известен и като Първи Котленски) препис от 1765 г.
- Самоковски препис от поп Алекси Велкович Попович, 1771 г.
- Рилски препис (известен още като Никифоров и Дриновски) от 1772 г. Завършен е в Рилския манастир от монах Никифор по Самоковския препис. Бил е притежание на Марин Дринов, който го отбелязва в свои публикации.
- Жеравненски препис (преди 1772 г.)
- Втори Софрониев (или Втори Котленски) препис – от 1781 г.
- Кованлъшки препис от 1783 г. Писан е от поп Стоян от с. Кованлък (Търновско).
- Еленски препис на Дойно Граматик от 1784 г.[1]
Някои по-късни преписи са Рилска преправка от 1825 г.; два преписа от 1828 и 1845 г. от Сопот; Харитонова, Габровска поправка.
Преписи през 40-те години на XIX век:
- Стоянчо Ахтар и Кънчо Стоянович през лятото на 1844 г. Копието се съхранява в Църковния историко-архиологичеки музей в София. Преписът е съпътстван от лист с 8 изображения на средновековни монети и текст, имащ характера на писмо, написан от Спиридон Палаузов – български историк в Одеса, школуван историк;
- Петко Славейков;
- Христо Драганов;
- Драгия Ненов;
- Тодор Шишков;
Славейков е бил 15-годишен, а Шишков на 12 години. В края на XIX век тези хора са и разпространители на словото на Паисий.
- Ахтаровия препис на ахтарина Стоянчо Пенев – занаятчия;
- Препис на Кънчо Стоянович – бакалин;
- Два преписа на Славейков – учител;
- Препис на Т. Шишков;
- Препис на Чехларов;
- Белочерковски препис на поп Драгия Ненов;
- „Мердански“ препис, открит в девическия манастир на с. Мерданя;
- Чехларов препис – наречен е на името на Н.Чехларов от Търново, който го е предал в Софийската народна библиотека.
Преправен вариант на „История славянобългарска“ е от отпечатан за първи път под името „Царственик или история болгарская“ през 1844 г. в Будим (западната част на Будапеща) от Христаки Павлович.[5][4]
Печатни издания
[редактиране | редактиране на кода]Първото печатно издание на пълния оригинален текст е подготвено от Йордан Иванов и публикувано през 1914 г. от БАН.[1]
Книгата е многократно издавана на български език. През 1989 година издателството „Български писател“ пуска осемнадесетото издание на „История славянобългарска“; то е публикувано в превод на новобългарски език.
През 2003 г. университетското издателство „Св. Климент Охридски“ със съдействието на НИМ издава фототипно преписа белова, както и преведените от Петър Динеков текстове на новобългарски език.
„История славянобългарска“ е превеждана на немски, новогръцки, английски, полски и френски.[6]
Вижте също
[редактиране | редактиране на кода]Източници
[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в г Иванов, Йордан и др. Исторїя славѣноболгарская, собрана и нареждена Паисїемъ Iеромонахомъ въ лѣто 1762. София, Българска академия на науките, 1914.
- ↑ Андрейчин, Любомир. Из историята на нашето езиково строителство. София, 1986.
- ↑ Как ДС открадна Паисиевата „История Славянобългарска“ от Зографския манастир // mediapool. Посетен на 2021-05-18wdate=2012-10-11.
- ↑ а б Хилендарски, Паисий и др. „История славянобългарска, 1762 (Белова)“. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2004.
- ↑ Аргирова-Герасимова, Мария. „Сбирка от старопечатни книги в централната библиотека на БАН“ // БАН. Архивиран от оригинала на 2013-12-22. Посетен на 1 май 2011.
- ↑ Кръстева, Йоана. „История славянобългарска“ на френски език представиха в Брюксел // БТА. 2023-02-07.
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]- Пълен оригинален текст на „История славянобългарска“, библиография, биографична справка за Паисий и коментар приготвени от Йордан Иванов, издава БАН 1914 г.
- „История славянобългарска“ предадена на съвременен български в Уикиизточник.
- Препис на Паисиевата „История славянобългарска“ на Дойно Граматик от 1784 г. в Общомедия.
- L’Histoire slavo-bulgare de Paisij de Hilendar Traduction et commentaire Архив на оригинала от 2020-02-13 в Wayback Machine. Превод на френски и коментар на Атанас Попов.
- Norbert Randow. Paisij Chilendarski, Slawobulgarische Geschichte (История славянобългарска). Leipzig: Insel-Verlag, 1984.
- Паисий Хилендарски. История славянобългарска. Зографска чернова от 1762, Факсимилно издание. Съставители Кирил Топалов, Боряна Христова и Нина Вутова. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1998.
- Paisy Hilendarski. A Slavo-Bulgarian History. A facsimile of the original Zograph manuscript draft (1972). Translated by K.Kabakciev. St. Kliment Ohridski University Press. Sofia, 2000.
- Красимир Кабакчиев. Кражба има – крадци няма За две нови издания на „История славянобългарска“; за „положителния образ на България“ и самоуважението. Литературен форум, бр. 2 (425), 05.09.-11.09.2000 г.
- Радев, Иван. „История на Велико Търново XVIII – XIX век“, „Слово“, В.Т., 2000 т., стр. 418 – 423.
- Христов, Христо. Операция „Маратон“. Истината за кражбата на Паисиевата история от Държавна сигурност в „Зограф“. Ciela. София, 2012.
- Веселинов, Д. Езиковата картина на света през погледа на Паисий. – сп. Чуждоезиково обучение (Foreign Language Teaching), година XXXIX, книжка 1, 2012, с. 77 – 82
| |||||||||||
