Думи отвъд думите, опит да се запечата неизразимото. Зад тях се мержелее смътен, потрепващ образ. На една стара и славна империя с бляскавата Виена в Думи отвъд думите, опит да се запечата неизразимото. Зад тях се мержелее смътен, потрепващ образ. На една стара и славна империя с бляскавата Виена в самата и сърцевина. На обществените привидности, на жестоката действителност и на непознаваемата дълбина на човешката душа. На високомерното безмълвие, което убива най-сигурно и мъчително всяка човешка близост - на майка с дете, на приятел с приятел, на любим с любима. И на пламтящите пожари на ХХ век, които са не просто бегъл отблясък от това високомерие, но и онази гигантска заупокойна свещ на историята, която никога, уви, не изгаря докрай.
—————— Нелош обзор на творчеството на Мараи са публикували ”Ню Йоркър” и ”Гардиън”.
Сезонът на летните любовни романи е официално открит! Не че не се четат и през другите сезони, но лятото с толкова много светлина и топло слънце простСезонът на летните любовни романи е официално открит! Не че не се четат и през другите сезони, но лятото с толкова много светлина и топло слънце просто им подхожда - човек въздъхва блажено, и просто чака доволно щастливата развръзка. Така де, лято е, морето тихичко се плиска, пеят гугутки и цвърчат лястовици (а някой и друг хищен гларус, намерил удобно и високо местенце, надкрясква всичко песнопойно в радиус от десет километра, та даже и колите…).
Само че, както винаги, не улучих точно летен роман. А нелош мрачен източногермански романс под сянката на Берлинската стена.
През 1963 г. много източни берлинчани рискуват и губят живота си в бягство към заветния Западен Берлин. Такова неуспешно бягство, надушено и осуетено от ЩАЗИ, хвърля главната героиня в ръцете на един от преследвачите. Мъж с не особено щастливо минало като ветеран от африканския корпус на генерал Ромел, имащ надеждна причина въпреки военния си манталитет и минало да ненавижда нацистите, погрешно убеден, че социализмът не е чак толкова лошо средство за денацификация и поддържане на стабилност. Той импулсивно си “приватизира” героинята, която така и не стига до затвора и до официалната документация за заловените.
Супер ми допадна немският, употребяван в репликите - най-сетне сериозно отношение към главни букви и умлаути. Доста по немски се развиват и романтичните отношения - без много неясноти, без особени недомлъвки и кършене на пръсти и без ексцесии от ония по кориците с разните там петдесет или повече сиви нюанси, макар канонът да е спазен. Направо по немски чеклист. И, изненада, освен ЩАЗИ и трабантите, в играта се намеси и България, по-конкретно Созопол - китно кътче от 60-те. Е, рисърчът за България не е бил толкова детайлен (българските фамилии са голям препъни камък, така си е, а “врач” е на руски, не на български), но поне стана ясно, че Созопол е на морето.
Изобщо, рядко приятен романс, с всичките му иначе клишета, даже и преследване имаше. Много се забавлявах с коментарите на романтичните немски читателки, надаващи писъци, че главният герой бил нацист. Някой трябва да вземе да обясни на децата разликата между Вермахта и Вафен СС и изобщо да им поговори за онзи период от историята им, без да изпада в драматизъм. Освен това, liebe Damen, историята и на двете Германии е поизградена точно от бивши нацисти, дочакали спокойни старини. Нацизмът не е приключил кротко на 8 или 9 май 1945 г. Онази част със социализма обаче май хич не я бяха разбрали, та затова и коментари по нея поне нямаше, а на мен ми допадна точно доста трезвият, лишен от патетика поглед в полулярния стил “да ги разпнем, те не са били хора” (защото, разбира се, са били, и още как). Но много се отплеснах - все пак е романтичен роман, и с този Созопол директно вдигам оценката.
⭐️3,5 звезди⭐️
⛔️П. П. Хвърлих поглед и на други заглавия от авторката. Nein, nein, nein! Боклук, траш, ужас, помия! Явно това е единственото и отклонение към смислен сюжет.⛔️
Merged review:
Сезонът на летните любовни романи е официално открит! Не че не се четат и през другите сезони, но лятото с толкова много светлина и топло слънце просто им подхожда - човек въздъхва блажено, и просто чака доволно щастливата развръзка. Така де, лято е, морето тихичко се плиска, пеят гугутки и цвърчат лястовици (а някой и друг хищен гларус, намерил удобно и високо местенце, надкрясква всичко песнопойно в радиус от десет километра, та даже и колите…).
Само че, както винаги, не улучих точно летен роман. А нелош мрачен източногермански романс под сянката на Берлинската стена.
През 1963 г. много източни берлинчани рискуват и губят живота си в бягство към заветния Западен Берлин. Такова неуспешно бягство, надушено и осуетено от ЩАЗИ, хвърля главната героиня в ръцете на един от преследвачите. Мъж с не особено щастливо минало като ветеран от африканския корпус на генерал Ромел, имащ надеждна причина въпреки военния си манталитет и минало да ненавижда нацистите, погрешно убеден, че социализмът не е чак толкова лошо средство за денацификация и поддържане на стабилност. Той импулсивно си “приватизира” героинята, която така и не стига до затвора и до официалната документация за заловените.
Супер ми допадна немският, употребяван в репликите - най-сетне сериозно отношение към главни букви и умлаути. Доста по немски се развиват и романтичните отношения - без много неясноти, без особени недомлъвки и кършене на пръсти и без ексцесии от ония по кориците с разните там петдесет или повече сиви нюанси, макар канонът да е спазен. Направо по немски чеклист. И, изненада, освен ЩАЗИ и трабантите, в играта се намеси и България, по-конкретно Созопол - китно кътче от 60-те. Е, рисърчът за България не е бил толкова детайлен (българските фамилии са голям препъни камък, така си е, а “врач” е на руски, не на български), но поне стана ясно, че Созопол е на морето.
Изобщо, рядко приятен романс, с всичките му иначе клишета, даже и преследване имаше. Много се забавлявах с коментарите на романтичните немски читателки, надаващи писъци, че главният герой бил нацист. Някой трябва да вземе да обясни на децата разликата между Вермахта и Вафен СС и изобщо да им поговори за онзи период от историята им, без да изпада в драматизъм. Освен това, liebe Damen, историята и на двете Германии е поизградена точно от бивши нацисти, дочакали спокойни старини. Нацизмът не е приключил кротко на 8 или 9 май 1945 г. Онази част със социализма обаче май хич не я бяха разбрали, та затова и коментари по нея поне нямаше, а на мен ми допадна точно доста трезвият, лишен от патетика поглед в полулярния стил “да ги разпнем, те не са били хора” (защото, разбира се, са били, и още как). Но много се отплеснах - все пак е романтичен роман, и с този Созопол директно вдигам оценката.
⭐️3,5 звезди⭐️
⛔️П. П. Хвърлих поглед и на други заглавия от авторката. Nein, nein, nein! Боклук, траш, ужас, помия! Явно това е единственото и отклонение към смислен сюжет.⛔️
Merged review:
Сезонът на летните любовни романи е официално открит! Не че не се четат и през другите сезони, но лятото с толкова много светлина и топло слънце просто им подхожда - човек въздъхва блажено, и просто чака доволно щастливата развръзка. Така де, лято е, морето тихичко се плиска, пеят гугутки и цвърчат лястовици (а някой и друг хищен гларус, намерил удобно и високо местенце, надкрясква всичко песнопойно в радиус от десет километра, та даже и колите…).
Само че, както винаги, не улучих точно летен роман. А нелош мрачен източногермански романс под сянката на Берлинската стена.
През 1963 г. много източни берлинчани рискуват и губят живота си в бягство към заветния Западен Берлин. Такова неуспешно бягство, надушено и осуетено от ЩАЗИ, хвърля главната героиня в ръцете на един от преследвачите. Мъж с не особено щастливо минало като ветеран от африканския корпус на генерал Ромел, имащ надеждна причина въпреки военния си манталитет и минало да ненавижда нацистите, погрешно убеден, че социализмът не е чак толкова лошо средство за денацификация и поддържане на стабилност. Той импулсивно си “приватизира” героинята, която така и не стига до затвора и до официалната документация за заловените.
Супер ми допадна немският, употребяван в репликите - най-сетне сериозно отношение към главни букви и умлаути. Доста по немски се развиват и романтичните отношения - без много неясноти, без особени недомлъвки и кършене на пръсти и без ексцесии от ония по кориците с разните там петдесет или повече сиви нюанси, макар канонът да е спазен. Направо по немски чеклист. И, изненада, освен ЩАЗИ и трабантите, в играта се намеси и България, по-конкретно Созопол - китно кътче от 60-те. Е, рисърчът за България не е бил толкова детайлен (българските фамилии са голям препъни камък, така си е, а “врач” е на руски, не на български), но поне стана ясно, че Созопол е на морето.
Изобщо, рядко приятен романс, с всичките му иначе клишета, даже и преследване имаше. Много се забавлявах с коментарите на романтичните немски читателки, надаващи писъци, че главният герой бил нацист. Някой трябва да вземе да обясни на децата разликата между Вермахта и Вафен СС и изобщо да им поговори за онзи период от историята им, без да изпада в драматизъм. Освен това, liebe Damen, историята и на двете Германии е поизградена точно от бивши нацисти, дочакали спокойни старини. Нацизмът не е приключил кротко на 8 или 9 май 1945 г. Онази част със социализма обаче май хич не я бяха разбрали, та затова и коментари по нея поне нямаше, а на мен ми допадна точно доста трезвият, лишен от патетика поглед в полулярния стил “да ги разпнем, те не са били хора” (защото, разбира се, са били, и още как). Но много се отплеснах - все пак е романтичен роман, и с този Созопол директно вдигам оценката.
⭐️3,5 звезди⭐️
⛔️П. П. Хвърлих поглед и на други заглавия от авторката. Nein, nein, nein! Боклук, траш, ужас, помия! Явно това е единственото и отклонение към смислен сюжет.⛔️...more
С тази коледно ориентирана Арлекинска сапунка приключвам с предколедните захарчета. Сериозно - кой измисля тези заглавия?! Трябва незабавно да го тикнС тази коледно ориентирана Арлекинска сапунка приключвам с предколедните захарчета. Сериозно - кой измисля тези заглавия?! Трябва незабавно да го тикнат зад решетките за гавра с романтичния жанр!
Иначе историята е адски сладка, без нито една-едничка политкоректна или пък вулгарна нишка, класическо guilty pleasure. Но освен това доста мило напомня, че хората трябва да си говорят, а не да се заравят в работа или да си държат притесненията неизречени (и да си фантазират цели несъществуващи сценарии). А, да, и че трябва да се учат чужди езици! ...more
Китай от времето на династията Тан през 8 век е просто перфектния фон за любовен роман, и то на днешния “Арлекин”. Още повече, когато са намесени бившКитай от времето на династията Тан през 8 век е просто перфектния фон за любовен роман, и то на днешния “Арлекин”. Още повече, когато са намесени бивша императорска наложница с ранг “скъпоценна”, дворцови интриги, високопоставен генерал, гражданска война, секта убийци и една татуировка с дракон. Истински китайски сериал, но без дразнещите цензура и пропаганда на партията-майка, налагани на всички китайски продукции. Чудесна отмора.
П.П. Пак прочетох финалната сцена със срещата на двамата генерали, където единият е отишъл да убие другия. Разкош, вдигам звездите - така се пишат любовни романи: стегнато и кратко, с уважение към интелекта на читателите, с добри познания за история и психология, другото е пропиляна хартия!
Понякога героизмът е просто да продължаваш да дишаш и живееш напук на лудостта в света. Да ловиш мъничките късчета живот, които след секунда ще са се Понякога героизмът е просто да продължаваш да дишаш и живееш напук на лудостта в света. Да ловиш мъничките късчета живот, които след секунда ще са се стопили без следа - подобно на разцъфнала за една нощ пролетна слива до бензинова помпа в малка автоработилничка. Да се действаш, сякаш надеждата, любовта, приятелството, красотата, достойнството, истината съществуват и сякаш никой не може да ти отнеме избора кой и какъв да си. Сякаш животът има смисъл, а ежедневието - цел. Докато наоколо се вихрят страх, примирение, бюргерско самодоволство и надигат глава бъдещите спасители на чистата раса и на славното минало.
В Германия на 20-те, след като едно цяло поколение е безцелно изтребено по фронтовете на първата световна война, а оцелелите са чужденци в собствения си живот, всеки ден, в който те са далеч от лудостта, е подвиг. А наоколо препуска хиперинфлацията и усещането за бедствие и безнадеждност е повсеместно.
На този фон ветераните Роби, Готфрид и Ото са закрепили своя мъничък сал от приятелство, алкохолни пари, любов към несломимата машинна мощ на автомобилите, стоицизъм и отказ да удавят последното човешко у себе си в бесните вълни. Дори успяват да вземат на борда още неколцина пътници, сред които и красивата Пат. [image]
Да се чете Ремарк е непоносимо истинско. Защото всъщност това не е роман, а просто вик, запечатан на хартия както кехлибарът запечатва праисторическото насекомо. И трябва периодично да поднася на слънце - но не като дрънкулка на украшение. А като памет и предупреждение. Ремарк е задължителен за всички патриотични войнолюбци. Но те, разбира се, не биха го чели. Гьобелс правилно се е ориентирал навремето спрямо Ремарк, определяйки го специално като непатриот и пораженец. Какъв по-голям комплимент от дебрите на историята?
—— П.П. За любопитните - ето обосновката за изгарянето на книги в Германия на “неправилни” германски автори - феновете на Шкварек и Копейкин бързо ще познаят изразите на Гьобелс от 1933 г. - “всенароден поход срещу дързостта и предизвикателството, упадъка и моралната разруха, булевардната литература, класовата борба и материализма”. И още документирани реплики и речи от 10 май 1933 г., когато по заповед на Гьобелс се горят книги: “Срещу упадъка и моралната деградация! За дисциплина и добри нрави в семейството и държавата! Предавам на огъня трудовете на Хайнрих Ман, Ернст Глезер и Ерих Кестнер", “Предавам на огъня писанията на Ерих Мария Ремарк!” ____ ▶️ Цитати:
“Може би човек толкова е привикнал да върви по един утъпкан път, че дори и малкото свобода го смущава.”
“истината бе безутешна и увехнала и само чувствата и отблясъкът на мечтите бяха живот…”
“Странно! — каза Ленц след известно време. Защо се вдигат паметници на какви ли не хора, а няма ни един на луната или на някое цъфтящо дърво?…”
“Човекът е лош, но обича доброто, ако го върши друг.”
“В усилни времена наивността е най-скъпоценно благо, вълшебна мантия, която пази от бедите, към които свръхмъдрият тича като хипнотизиран.”
“Животът е пъстър, но не съвършен.”
“Да се бори, да се бори — това е единственото, което в края на краищата човек трябва да прави, за да не търпи все пак поражение! Да се бори за малкото, което обича.”
“В течение на живота човек се изнервя.”
“Не сте ли забелязали, че живеем във време на саморазкъсване? Че много от това, което човек би могъл да направи, въпреки всичко не прави, без да знае защо.”
“Човек не може да живее за любовта, за друг човек обаче може.”
“Никога не се извинявай, бебо. Никога не говори за това. Изпрати й цветя. Без писмо. Само цветя. Те покриват всичко. Дори гробове.”
“Трудно е да се намерят слова, когато човек наистина има какво да каже.”
“Ние правим достатъчно глупости и с нашите полуистини. С целите истини изобщо не бихме могли да живеем.”
“Знанието те прави свободен, но нещастен.”
“Докато не се предава, човек е по-силен от съдбата.”
“Героичното държание, момче — обърна се Ленц назидателно, — е за трудни времена. Ние обаче живеем в отчаяно време. Тогава единственото порядъчно държание е хуморът. ”
“Съжалението е най-ненужната стока на този свят —…— То е обратната страна на злорадството, ако искате да знаете. ”
“Естествено няма смисъл. Но човек не живее само за единия смисъл. Не е толкова просто”
“Улицата бе опустяла, някаква черна котка се стрелна пред нас. Ленц посочи към нея. — Сега всъщност би трябвало да се върнем. — Остави — казах аз. — Преди това видяхме една бяла. Така се уравновесяват.”
“Разглеждах слушателите. Бяха хора от най-различни професии, книговодители, дребни занаятчии, чиновници, известно число работници и много жени. Те седяха тук в горещата зала, облегнати назад или приведени напред, редица до редица, лице до лице, потокът от думи ги обливаше и бе странно — колкото и различни да бяха, всички лица имаха един и същ израз на унес, еднакъв сънновстрастен поглед към далечината на една мъглива фата моргана, в “него имаше празнота и същевременно преголямо очакване, което угасяше всичко: критика, съмнение, възражения и въпроси, всекидневие, настояще, действителност. Човекът на подиума знаеше всичко, за всеки въпрос имаше отговор, за всяка болка — лек. Хубаво беше да му се довериш. Хубаво беше да имаш някого, който мисли за тебе. Хубаво беше да вярваш…”
“Те желаят отново да вярват в нещо. Все едно в какво. Затова са и толкова фанатични.”
“Неочаквано не бяхме ли станали просто две изгубили се деца, които не знаеха ни път, ни брод, а от все сърце искаха да бъдат и смели?”
“Ако ние бяхме сътворили света, той щеше да бъде по-добър, нали?” ...more
След затварянето на последната страница съжалявам единствено, че чак сега откривам Морнщайнова. Тя пише сякаш цялата върволица от думи се излива в едиСлед затварянето на последната страница съжалявам единствено, че чак сега откривам Морнщайнова. Тя пише сякаш цялата върволица от думи се излива в един-единствен безконечен дъх между два удара на сърцето, а трети удар може и да не последва…
Сюжетът отговаря точно на заглавието, и същевременно е много различен. Много е различен, защото разгръща историята на едно семейство в една позната и непозната Чехия в периода от 1935 до 2005 г. Години, които - исторически погледнато - далеч не са тихи, а тъкмо обратното - турбулентни и нелеки, издълбали противоречиви и противоречащи си депа от памет. [image]
Но тишината е основната упорито непрекъсваща се нишка. Двамата разказвачи - баща и дъщеря - тънат в тишината на мълчанието и в тишината на думите, давят се в липсите, които правят живота непоносим. Тишината може да е оглушителна, сляпа и жестока. Тя може да оскатява и убива. Или - по-рядко - да е уютна, и дори изпълнена с противоречия - да таи много любов.
[image]
Книжката е късичка. И същевременно е толкова сгъстена, толкова сгъстена, че действа като експлозия - веднъж щом клапанът се отвори и кипящата смес от историческа наброска и семейна сага излети от бутилката си.
П.П. Феноменалният превод на свой ред е отвъд всякакви мои очаквания. И за челите “Хана” - тази книга е далеч по-силна. Жалко, че авторката не е по-популярна и по-превеждана, най-вече сред англоезичните....more
Приятна и мила (макар и истински кървава) уестърн романтика, с доста детайли за последните свободни дни на апахите на границата между Мексико и САЩ, пПриятна и мила (макар и истински кървава) уестърн романтика, с доста детайли за последните свободни дни на апахите на границата между Мексико и САЩ, преди окончателно да ги затворят в резерватите.
Дилижансът, в който пътува Катрин, е нападнат от бандити. Спасявайки се с бягство, тя налита на още по-ужасна алтернатива - отряд апахи, които с голямо задоволство наблюдават отстрани как бледоликите се избиват, и накрая обират плячката на бандитите, приключвайки с каквото и да е белокожи присъствие в района. Катрин още не знае, че един от отряда, който на няколко пъти почти и тегли ножа без да обели и дума, ще вземе да се окаже любовта на живота и.
И двамата герои ми станаха любимци и са много добре изградени - всеки с миналото и травмите си, всеки - скептик, всеки - способен и/или вършил или все още вършещ лоши неща, всеки - искащ нещо повече от живота си. Никакви тинейджърски тръшканици, а решенията бяха на осъзнати и патили, но балансирани индивиди. Романтиката беше доста по-приглушена за сметка на куп приключения и опасности през първите 2/3, а накрая се вписа много удачно в картинката, нищо в сюжета не се случи безпричинно.
Хепи ендът в епилога искрено ме изненада (макар да е съгласно изискванията на жанра), и на всичкото отгоре е доста реалистичен, авторката е проучила историческите факти достатъчно, за да намери пролука в онази епоха на расизъм и геноцид. На всичкото отгоре авторката е страшно сладкодумна и речникът и не включва нито една от обичайните кухи фрази.
Никак не се учудвам, че не виждам голямо издателство - такъв реализъм в романтика е отдавна считан за отклонение от безсъдържателната политкоректност в любовните романи, която включва смехотворно порно, но съгласно която даже думата “расизъм” трябва да се забрави със задна дата, все едно нищо в миналото не се е случило точно както се е случило.
В самотна, рушаща се кула оттеглил се военен фотограф е приседнал за последен път до реката на смъртта и незабравата, от чийто отвъден бряг на нарисувВ самотна, рушаща се кула оттеглил се военен фотограф е приседнал за последен път до реката на смъртта и незабравата, от чийто отвъден бряг на нарисувания от него батален стенопис го гледат всички, чийто сетен час е минал през обектива му. Гледа го и цялата история на човешките войни от Троя насам.
[image]
Това е книга за отговорността. И отчасти за паметта. За скръбта и вината. За жестокостта. За смисъла, който не е математическа теорема. За изкуството, с най-прекрасните пейзажи в книга от много време насам, излезли от платната от Прадо, Уфици или просто от умиращото слънце над венецианските лагуни. Както и за геометрията на хаоса, която е просто близнакът на симетрията на живата материя. Законите на живота и смъртта са често едни и същи. Това, разбира се, изобщо не е утеха, още по-малко пък оправдание за войни и жестокост.
Доста от романсите, писани през 80-те години, се отличават с доза лудост в сюжетите, която или говори за психическата нестабилност на авторките, или пДоста от романсите, писани през 80-те години, се отличават с доза лудост в сюжетите, която или говори за психическата нестабилност на авторките, или пък ражда някое рядко сполучливо творение. Тук Линдзи някак е нацелила второто. Средновековието е само сполучлив фон, иначе едва ли нещо реално би могло да се случи тъкмо така, но това е чарът на добрите измислици - на читателя не му пука. ...more
Много сладка и забавна романтика за 12-век, когато едно отвличане не потръгва по план, а една котка си намира нов дом. Да, котката определено беше слаМного сладка и забавна романтика за 12-век, когато едно отвличане не потръгва по план, а една котка си намира нов дом. Да, котката определено беше сладур, заедно с младичките и непресторено грижовни Ранулф и Рейна, и с пълната липса на модерна “чувствителност”. Като се добавят и някоя и друга бълха, скачаща тук-там, малко въоръжени схватки, една сбъркала професията си селска проститутка и една въздишаща по рицарските плочки камериерка от мъжки пол, комедията е пълна. И, да му се не види, Ранулф все пак накрая почти изостави котката в името на любовта! ...more
Любопитно е как от такива несериозни заглавия се научават интересни исторически факти.
През гражданската война в САЩ в доста щати са вилняли нелегалноЛюбопитно е как от такива несериозни заглавия се научават интересни исторически факти.
През гражданската война в САЩ в доста щати са вилняли нелегално милиции, действаща или на страната на севера, или на страната на юга. И в двата случая често са действали като бандити.
Офицер на страната на севера губи жена си при такова нападение, при това от северняшка милиция. Около година по-късно спасява момиче от същата съдба, само че този път бандитите са за юга. И, както си му е редът в този жанр, остават заедно с дълги прекъсвания заради войната. Фонът беше много добре поднесен, героите ми харесаха....more
Някои книги просто ни намират в най-подходящив момент. По всяко друго време не бихме имали търпение или разбиране. Точно в онзи конкретен прозорец от Някои книги просто ни намират в най-подходящив момент. По всяко друго време не бихме имали търпение или разбиране. Точно в онзи конкретен прозорец от време се улових, че препрочитам някои параграфи отново и отново, преди да продължа към следващия.
Някак утешително звучи, че - тъй като ни е даден само един живот - нямаме особено добра база за сравнение правилни или погрешни житейски избори сме направили, липсва ни опитът. Животът и историята са недовършена скица само с един опит, без гаранция за резултат.
Кундера е добър със своите герои. Уважава ги, обича ги, води ги през житейските им криволици и ги кара да откриват света в душите си и душата си в света. Люшка ги през полюсите на различните противоположности, които плавно се трансформират една в друга и в един момент човек усеща, че лекото е тежко, а тежкото е леко. Всичко това на фона на драматичната 1968 г., когато Чехия изживява и погребва под дулата на съветските танкове своя порив към свобода, красота и нормалност.
Много са темите и пластовете, които е подхванал Кундера, но - рядко ми се случва книга да ме дрогира така, Кундера явно има подход - изобщо не смятам нито да ги изреждам, нито да ги анализирам. Просто ме стоплиха и обнадеждиха, и само заради тази невероятна добра комуникация между книга и читател ще си я наредя сред любимите.
Тази статия, цитирана в вдно от ревютата, също хвърля интересна светлина.
А тази снимка от друг чешки филм идеално би подхождала на книгата - просто наличната екранизация, както се възмущава и самият Кундера - е бутафорна и ужасна: [image]
*** ▶️ Цитати:
☯️”Човек няма как да знае какво би трябвало да иска, защото живее един-единствен живот и не може да го сравнява с предишните си животи, нито пък да го поправи в следващите.”
☯️ “Но ако вечното завръщане е най-тежкото бреме, то тогава, сравнен с него, животът на всеки от нас се откроява с великолепната си лекота. Ала дали наистина тежестта е ужасна, а лекотата — прекрасна?”
☯️ “Einmal ist keinmal, повтаря си Томаш немската поговорка. Онова, което се случва само веднъж, все едно никога не се е случвало. Щом на човек му е отредено да живее само един живот, той все едно не е живял изобщо.”
Enemies-to-lovers, Елеонор Аквитанска, царуването на Ричард Лъвското сърце и накрая пясъците на третия кръстоносен поход плюс епичен дуел. И Саладин сEnemies-to-lovers, Елеонор Аквитанска, царуването на Ричард Лъвското сърце и накрая пясъците на третия кръстоносен поход плюс епичен дуел. И Саладин се появява. ♥️ На всичкото отгоре и лоши няма, даже опонентите за сърцата на герой/героиня добиват зрялост…
Във възхитен потрес съм от баба Хедър тук - и да изхълцам като пенсионер на трета ракия в квартална кръчма - не ги пишат вече такива исторически любовни романи… ♥️
Аман от regency захарници (ако не са те, ще са извратените, но пък редакторски и благопристойно-методистки политкоректни, “фантазийки” на щатските “гимназистки” от new adult, дето 9/10 от сюжетните хрумки не са политкоректни и не се допускат, но пък се допуска плашещ BDSM на моменти и всякакъв колежански разврат, но иначе “изневяра” е мръсна дума и за най-нахъсаните ...more
Простичка, линейна история с елизабетинска епоха за фон. Без недоразумение и незрялост, макар героите да са съвсем младички. Правят, каквото могат, и Простичка, линейна история с елизабетинска епоха за фон. Без недоразумение и незрялост, макар героите да са съвсем младички. Правят, каквото могат, и поемат с пълно съзнание отговорността от изборите си. Заслужен хепи енд.
Отговорността е нещо, което по-старото поколение авторки на любовни романи използват доста по-реалистично и драматично в сюжетите си. Не знам на кскво се дължи, но сегашната вълна такива четива сякаш просто не е наясно, че тръшкането и детинщините в зряла възраст, плюс съвършено вредна и неуместна политкоректност спрямо епоха, герои и читатели хич не са романтични. Дори и за плажа…...more
По въпроса "кои сме ние" и "защо сме такива", както и "как да го променим" разсъждават митологии, религии, науки, а заради тях се водят и войни[image]
По въпроса "кои сме ние" и "защо сме такива", както и "как да го променим" разсъждават митологии, религии, науки, а заради тях се водят и войните. Отговорите се множат, но истината си остава все така изплъзваща се на един досег разстояние. Човекът все така е бойно поле на идеи, страсти, нужди и импулси.
Карл Густав Юнг дава своя принос в търсенето на отговорите, като сам изрично посочва, че психологията е млада наука и че самата тя е звено, хвърлящо мост от философия, история и схоластика към точните науки с техните елегантни формули. Както и че е една възможна гледна точка, каквито са науката и религията, и че всичко, в крайна сметка, е взаимосвързано.
[image]
Немската философска школа с нейната ясна структурираност прави Юнг достъпен, а чувството му за хумор и ирония внася приятна конкретика. По-малко приятни са референциите му към някои поетични и научни немскоезични източници от 19-ти век. От днешна гледна точка те често са излишно усложнени и отвлечени, в селенията на чистата мисъл, където въздухът е доста разреден и не е за всеки. Юнг обаче извлича есенцията от всяка достъпна му сфера - религия, философия, литература, психопатология, за да аргументира нещо относително революционно за началото на 20-ти век. Хората са различни, и трябва да се подхожда в съответствие с това. Но все пак опорни модели съществуват, и те пронизват цялата история и всяка човешка дейност и разклонение на обществения и личния живот.
Екстраверсията е вродена психична нагласа, ориентирана навън към заобикалящите ни обекти. Тя работи само посредством връзката с външната реалност. Екстравертът гради и се грижи за тъканта на обществото и обществения живот. Неговото ограничение е, че всичко извън външните обекти, включително вътрешният му свят, е илюзорно, съмнително, несъществуващо или даже враждебно. Неговият подход е конкретизирането. Опасността е да изгуби себе си сред безбройните детайли.
Интраверсията е вродена психична нагласа, ориентирана навътре, към самия субект. Всеки един външен обект преминава сложна вътрешна преработка и анализ, и едва тогава започва да съществува за интроверта. Неговият подход е абстракцията като начин да се изолира от обектите, за да може да обработи информацията. Опасността е да се изгуби в самия себе си.
Юнг ясно подчертава, че тези нагласи са вродени и не подлежат на промяна. Но в самите тях съществуват куп вариации, от които Юнг откроява четири - мислене, чувстване, интуиция и усещане - рожба на различни други психически нагласи. Тези нагласи и техните вариации могат да се развият с различна сила и в различна степен в зависимост от историческите и обществените условия, принуждаващи индивида да се адаптира към средата си. Индивидуалната психология, според Юнг, е дете на историческата епоха и на конкретната физиология.
На въпроса дали волята играе някаква роля отговорът вероятно е да, но не много. Всеки човек крие в себе си черна кутия, наречена от Юнг "несъзнавано". Тя крие всичко, което адаптацията към средата и епохата са отхвърлили като излишно за успеха на индивида и от което той по различни причини се е отказал или забравил. Крие всички онези нереализирани нагласи, които просто не намират място за проявление, защото дори човешката психика не може да се разпъне до безкрай, има си граници. Тази черна кутия, за моя приятна изненада, Юнг определя като нещо доста полезно и обогатяващо, когато се използва за компенсиране на ограниченията на "съзнаваното". И посредством фантазията, бляновете и творчеството черната кутия се свързва със съзнателните нагласи и може да създава цели нови светове. Естествено, тя става най-страшния ни враг, когато човек се опита да се отклони в посока, която е антагонистична на естествените му предразположености. Неврозите, комплексите, болестите са сигналът, че човек е поел не по своя път.
Юнг не е арогантен, нито самодоволен, нито самодостатъчен. Той сам посочва, че се опитва да предостави един възможен компас в океана на битието, една гледна точка. И да, на моменти сам той е леко архаичен (по отношение на социалната роля на жените, по отношение на последните днешни открития на невробиологията, по отношение дори на термини като “хистерия”, които днес не значат почти нищо), но е наясно, че самият той е продукт на епохата си и на собствения си характер, така че не си прави илюзии за общовалидност и вечност. Просто полага начало, върху което следващите след него да разсъждават и надграждат. Да конкретизират или оборват.
—— И нещо любопитно - тази книга на Юнг е в основата на широко използвания тест на Myers-Briggs за различните типове личности:
Мога единствено да кажа, че биографията на Толстой от Анри Троая е достойна за явлението Толстой. Само чудесен писател като Троая, самият той роден в Мога единствено да кажа, че биографията на Толстой от Анри Троая е достойна за явлението Толстой. Само чудесен писател като Троая, самият той роден в предреволюционна Москва, може да пренесе върху хартия портрета на Лев Николаевич, вплитайки под формата почти на диалог извадки от дневници, писма и романи, демонстрирайки тънък психологически усет.
———— Троая не е безпристрастен биограф, така както и самият Толстой не е бил ходещ жив паметник, както често се забравя. Из страниците диша, живее, твори, страда едно човешко същество с изумителна чувствителност и проницателност в някои отношения, и изпълнено с не по-малко потресаваща слепота и ограничено упорство - в други. Нещо повече, самият Троая - западен рационалист, никак не крие резервите си към философа Толстой, който е много различен и много по-ограничено реакционен от писателя Толстой. Напълно съм съгласна с цитирания Чехов, който след срещите си с Толстой заявява, че електричеството и парата съдържат много повече любов към човечеството, отколкото самоотричането и постите. А самият Толстой с въздишка заключава, че Чехов има добро сърце, но никак не е религиозен…
———— Религията и средновековието са неизменна част от света, в който се ражда Лев Николаевич Толстой. Родът му е стар, вече не богат като преди, но притежава достатъчно количество земя и крепостни. Самият Толстой, обременен в младостта си с неистова хазартна зависимост, често продава и земя, и свои крепостни, за да погаси дългове “на честта” от игра на карти. [image]
Разломите в Русия между ужасяващия мрак и безпросветност на крепостничеството (което е точно робство, същото като в САЩ) и малката, плувала в лукс и високомерие, прослойка на собствениците на крепостни, са толкова дълбоки, че изглеждат нелечими с ненасилствени средства. В началото Толстой - аристократ, военен и изпълнен с интелектуално любопитство, неугасима жажда за силни емоции и прозрения, арогантно непонасящ глупаците и посредствените, пристрастен към леките жени и крепостните селянки, женомразец и разтърсван периодично от средновековни по същността си религиозни пристъпи на самоомраза и самопрезрение - не се вълнува кой знае колко от въпроса. С течение на времето това се променя. [image]
Талантът на Троая е, че представя незабравимо именно човека Толстой. Човекът с това име е много повече, отколкото сам подозира, с гениалния си усет за реалността и душите на хората. Всичките му романи са свидетелство за това. За “Ана Каренина”, например, сам признава, че е смятал да изобрази героинята си като виновна за всички свои беди, а Вронски и Каренин - като невинни жертви на женското коварство. Но повлечен от стихията на писането, открива, че Ана е оживяла и няма никакво намерение да остане в тези зададени граници. А “Война и мир” - първият истински бестселър в Русия, подобен на днешен сериал с периодичното си публикуване на части - е изумителна симбиоза на неуморни и задълбочени проучвания, отказ да се украсяват фактите и отношенията и дълбоко лично преплитане на куп герои с реални познати, близки и със самия Толстой.
Човекът с името Толстой обаче е много повече и от философа Толстой. Философът Толстой, чиито последователи проповядват толстоизъм, е религиозен мистик от средновековен тип. Този мистик отрича прогреса, отрича секса, отрича жената като нещо повече от инкубатор за деца. Отрича необходимостта бедните да се издигнат чрез образование и нови възможности до нивото на богатите си господари. Вместо това следва господарите да живеят в бедност и въздържание и да слязат в землянките и избите на мужиците. Нещо, което самият Толстой никога не прави. И нещо, което за мен е дълбоко безмислено и безрезултатно. Троая великолепно представя как от един момент толстоизмът се превръща в култ, секта, където част от учениците на Толстой са сляпо ограничени и по-реакционни от самия учител. Те дори се стремят да редактират всяка негова изява и мисъл, която може да подкопае техните представи за това учение. Имат основание за притеснение, защото човекът Толстой е по-многостранен, нюансиран и дълбок от философа и сам си противоречи, отричайки постулатите си. Борбата на Толстой с църковната корупция е нещо, което е било достатъчно обосновано на фона на средновековната закостенялост на руската православна църква. Борбата му за ненасилие обаче е нереалистична. Лесно е за един аристократ, закрилян от цялата система на терор и самодържавие, да го проповядва. Той никога не понася последици за това. Лесно е да проповядва и ограничаване - той иска да ограничи света до безпросветното съществуване на мужиците, което счита за нравствено красиво, вместо да издигне духовно и материално тези мужици. Ненужно и лицемерно средновековие, което е живо в Русия и днес.
———— Истинският роман на Толстой не е някой от написаните от него, а изживеният - и не на последно място със съпругата си София (Соня) Толстая. Две противоположности споделят 50 години брак и 13 деца. Самоотричане срещу желание за активен и обезпечен живот. И у двамата - еднаква детска незрялост и отказ от компромис. Както и арогантност (негова) срещу подчинение, избило на стари години в гневна истерия (от нейна). И все пак - за мен - любов, по-силна, счупена и противоречива - от всяка една от описаните в книгите му.
———— Гений, постоянно променлив, постоянно противоречив, безжалостен реалист, дълбоко състрадателен, женомразец, империалист, пацифист, борец срещу лицемерието, често шовинист, непрактичен религиозен идеалист, винаги смел. Толстой е дал на света частица от своята вселена и урок по себепознание. А Троая е дал жива частица от Толстой....more
Няма нищо по-лесно от оценката на любовен роман. Обикновено възторжените отзиви идват от две направления. Първо са читателките, потопили се дълбоко в Няма нищо по-лесно от оценката на любовен роман. Обикновено възторжените отзиви идват от две направления. Първо са читателките, потопили се дълбоко в захарния памук, дотолкова, че поне за момент никакви проблеми не съществуват. Далеч по-малко от високите оценки идват при сносно написан сюжет (не е нужно да е световна класика), реални проблеми за преодоляване, наличен мозък у героите (това също се среща относително рядко, за сметка на свръхпопулярното жанрово изобретение - “голямото недоразумение”, което трябва да продължи поне 300 страници) и разбира се, хепи ендът - най-силното оръжие на всяко развлекателно четиво. Далеч по-трудно се оценяват многопластовите книги, там вече влияят твърде много слоеве и фактори…
Тук захарният памук не е много, а клишето в основата на сюжета е “преспали по погрешка, но с последствия”. Забавата е пълна, защото тя е дебютантка от източните щати, но пък е отгледана от социопат и убиец с успешна политическа кариера на сенатор. Момичето си има багаж за носене. Той пък е майор от кавалерията, участващ в индианските войни след като в стажа си е записал и гражданската война. На всичкото отгоре наполовина сиукс, поради което от командири до индианци, всички го гледат подозрително, а повишенията не са лесни.
Това, което баба Хедър е заплела добре, е че е произвела героя в двигателя на тази странна връзка. Той е по-зрелият и дисциплинираният и е този, който се бори за оцеляването и. Тя почти губи съзнание, когато разбира, че съдбата на армейската съпруга е смяната на фортове и казарми, прахоляк, диваци, неприятни или странни колеги на мъжа и и техните съпруги, готвене и нито един цивилизован бал. И накрая дори стигаме до битката при Литъл Биг Хорн, като преди това армейската среда, смес между расизъм и уважение по заслуги, е описана просто отлично. Баба Хедър ще да познава военните семейства - моят опит потвърждава наблюденията. И диалозите не са копи пейст от мързелив курс по творческо писане (от безплатните).
Само дето щеше да е добре да започна с първата книга, тъй като явно са тясно преплетени, но какво пък - ще хвана началото за десерт....more
Строителите на съвременна България са много, до един имат какво да кажат и днес, но изписаното за тях не е много. Наред със Симеон Радев, Тончо Жечев Строителите на съвременна България са много, до един имат какво да кажат и днес, но изписаното за тях не е много. Наред със Симеон Радев, Тончо Жечев през 70-те е подел разплитането на българската нишка насред голямото световно платно - във време, много различно от Възраждането, четничеството, Освобождението, Обединението и последвалите национални катастрофи. Удивителното е колко малко задължителното позоваване на марксистко-ленинистките догми е повлияло на разказа. По-точно казано - никак. Един вид - да, има няколко вмъкнати параграфа, нямащи нищо общо с останалите тези, лесно отличими и доста мършави откъм обем, и толкова.
А делото, с което се заема Тончо Жечев, и най-вече делото на неговите “герои”, е колкото абсурдно, толкова и логично, поучително и вдъхновяващо. Няма да го намерите из учебниците.
Събитията обхващат предимно периода 1860 г. - 1872 г., макар да има доста препратки и допълвания към предходни и последвали десетилетия. В това малко над десетилетие в разгорещена фаза и завършек навлиза едно доста недооценявано българско дело - борбата ни за църковна независимост от гръцката патриаршия в държавните рамки на Османската империя. Дело просветителско, а не революционно, извършено изцяло със собствени сили, без особена подкрепа отвън, външните сили даже по-скоро поставят пречки от различен характер и с различни мотиви, извършено от хора, скочили от котленския или копривщенския Балкан директно в голямата политика, изграждащи почти всичко в движение, без опората на вековна традиция, заличена още през 14-ти век. Тук е описано делото на цариградскоте българи в рамките на империята, намиращо се в спор с това на букурещките българи в румънска емиграция (Любен Каравелов, Г. С. Раковски, Христо Ботев). Еволюция срещу революция.
Борбата за църковна независимост е толкова ключова в историята ни именно защото почти никак не е църковна и почти никак не касае религията. Поборниците масово не са църковници и дори религиозни, догми и ритуали са пренебрегнати почти изцяло, а така присъщият и обичан от гръцката и най-вече руската църкви източноправославен мистицизъм липсва напълно. Руският консул Леонтиев ненапразно възмутено обвинява българите в “мистична недостатъчност”, а гръцката патриаршия остава свирепо неотстъпчива и към най-скромните искания поради концепцията за религиозна неделимост на православието на етнически принцип, като обаче зловещо брани и налага тъкмо гръцката “мегали” идея (а тя също няма нищо общо с религията).
Руските дипломати искат църковни единство без разлика по етнос, за да могат да влияят по-лесно на единоверците на Балканите, “в пакет”. Поради което са и противници на църковната ни борба. Те все пак помагат доста, обучавайки българи в училищата си. Англия и Франция пък вече правят разбор на наследството на “болния човек” - Турция - и в тези сметки никак не се вместват някакви си 4 милиона българи. Рим пък търси дивиденти в разпространение на католицизма. Турците играят на няколко фронта, и за изненада, до вледеняването на политическата линия през 1872 г., съвсем не са зле настроени към българската културна автономия.
Българската църковна борба е в същността си изцяло политическо движение за културна автономия. Борбата е срещу двама поробители: първо, срещу културната асимилация, подета от гръцката църква - заличава се българският език в църковните служби и училищата, не се назначават български владици и учители, а гръцки, върви процес на културно претопяване. И второ - с много по-далечен прицел, се подготвя българската държавност, като църквата ни се явява първото опитно поле за бъдещите български политически дейци, продължили кариерата си в Княжеството и в Източна Румелия и след Освобождението. Църквата ни е прототипът на бъдещата държава, и още в този прототип лъсват достойнствата и ужасните партизански разломи на България.
Тончо Жечев предава събитията най-вече чрез портретите на тогавашните поборници. Тези почти ренесансови личности - от патриархата скочили директно в световната политика - са еманация и на днешния ден. Просто това, което тогава е обединено в един човек, днес е разпръснато из мнозина, включително и партийно. Победите и пораженията им са поучителни, изчистени от тясно ежедневните специфики.
—— И така, ето ги: [image] Стефан Богориди - котленски българин от 18-ти век, направил космополитна кариера в Османската империя, уважаван съветник на няколко султани. Претопен в гръцката имперска класа, надледниците му са имперски космополити и висши администратори, но не българи. Самият Богориди (това е заимствано гръцко име) обаче подкрепя образованието в родния си Котел и поема издръжката на много студенти оттам, включително на част от долупосочените, които не биха могли да направят първите си стъпки без неговата подкрепа.
[image] Иларион Макариополски - този мощен (и във физически смисъл) наш църковник, доста гъвкав религиозно, но не докрай, непреклонно изтърпял няколко изгнания и отлъчвания (от гърците). След победата обаче обърнал дебелия край на реакционерството и заплахите. Всяка българска победа е и вид поражение за някои идеали, нищо ново.
[image] Драган Цанков - този “хъш” на родната политика, на моменти пълен опортюнист, но живял честно и бедно в личния си живот, посветен на независимостта. В своите салто-морталета ни докарва уния с Рим, която изиграва своята роля на политически лост за натиск, и след това се разпада в комедийно-сатирични отломки. Но Драган Цанков вечеря с папата.
[image] Доктор Стоян Чомаков - един от най-образованите ни и интелигентни поборници, завършил медицина в Париж и изградил добра лекарска кариера преди политиката. Умел познавач на турската администрация и проводник на цивилизационното влияние на Западна Европа. Победата и за него носи ужасно разочарование, преляло в предателство - той участва в турските комисии след Априлското въстание, докладвали липса на жертви сред цивилното население.
[image] Гаврил Кръстевич - юрист, завършил в Париж, също скокнал от Балкана на съдийската скамейка в турската администрация. Космополит и патриот, един от основоположниците на съвременния български език. След Освобождението остава в рамките на империята и управлява Източна Румелия.
[image] Петко Р. Славейков - за мен той си остава много по-добър остър публицист из страниците на своя в. “Македония”, отколкото поет. Демократ по усет, непреклонен, със земно чувство за хумор и много енергия, със затварян на няколко пъти вестник и сам влизал в директна конфронтация с паши и везири. И за него връщането на реакционерските догми и алчност след победата носи голям душевен прелом, докарвайки го почти до революция. Пише “Изворът на белоногата” тъкмо тогава.
[image] Тодор Икономов - може би най-трагичният образ от всички. Консерватор сред либерали, либерал сред консерватори. Вечният адвокат на дявола, мразен и недолюбван от всички, но използван заради силата на идеите и анализите си. И захвърлен. Един от тази, застъпващи ненавременността на Априлското въстание и на обединението. Когато руснаците идват обаче, той от все сърце им се радва и помага (а те го гонят, защото почва да рови из корупцията). За Обединението застъпва тезата, че трябва да се изчака и Македония да добие статута на Източна Румелия, и тогава да се обединяваме, иначе губим Македония. Времето доказва преценката му, но от друга страна, ако този момент е бил пропуснат, е можело да останем и без Източна Румелия. Екстраполациите в историята не работят ретроспективно.
Изумително четиво. В което литература и история се преплитат тясно, точно както самият Тончо Жечев настоява, че трябва да бъде. И че историците са писатели, а писателите - историци.
—— Последната глава е чист литературен анализ, и не ми се връзва с останалото, но пък за ценителите на П. Р. Славейков ще е добре дошла.
—— Само ако и издателство “Изток-Запад” си беше свършило редакторската работа, щеше да е прекрасно. Груби и безумни грешки от сорта на “на чин” и “небходи мост” (вместо “начин” и “необходимост”), пропуснати главни букви, скоби и запетаи буквално на всяка страница. Снимки нахвърляни безредно и хаотично, без логическа връзка с текста. Позор! Ако издателят уважава себе си и читателя, трябва да изтегли тиража, и да коригира, рядко съм срещала толкова немарлива работа. Да не говоря за липсата на обяснителни бележки. Откъде масовият читател да познава църковнославянски и думата “горша”? В руските сайтове се обясняват някои цитати, но издателят е просто престъпно небрежен на всяка страница!...more
Loading...
