1️⃣ Мъж - жената стои вкъщи, слуша свекървата, гледа децата, масажира краката на мъжа, не го разпитва и говори и изоКакъв е успешният делхиец?
[image]
1️⃣ Мъж - жената стои вкъщи, слуша свекървата, гледа децата, масажира краката на мъжа, не го разпитва и говори и изобщо, все едно я няма - позволено ѝ е само да ходи на шипинг за свръхлуксозни джунджурии;
2️⃣ Богат барон-разбойник/ мародер, всъщност де факто скрит милиардер - но нито една рупия не е отчетена пред данъчните (които са некомпетентни и корумпирани). Бизнесите му са свързани с държавни поръчки, монополи и недвижими имоти. И при двете има здрави връзки в полицията, сред политиците и сред институциите. Което не се урежда с пари, се урежда с много пари. Като да изгониш на улицата няколко стотин хиляди души, да им отнемеш земите без пари с полицейски рекет, да ги ползваш за строителни работници без нито една предпазна мярка като каска например (защото ще се разглезят), да ти работят до откат без договор и почти без заплата (не са я заслужили, а и ще се разглезят);
3️⃣ Задръстен до носа и горд с традиционните си индийски ценности - живее със семейството си до 90 годишна възраст, бракът е винаги уговорен и никога извън кастата, децата отрано се научават да слушат, всичко с намек за “избор” или “свобода” е дегенератско изказване на гнилия либерализъм и на трижди гнилия колониален запад;
4️⃣ Купува на едро земи в Африка и ползва тамошна секретна военна база, за да вкара самолет с роднини за сватба и така да си спести имиграционните формалности.
Изброяването би могло да продължи още доста, но и това дава представа за материала от интервютата с различни представители на богатата средна делхийска класа в книгата. “Средна” тя е по индийските стандарти, не по нашите - в Индия има мизерстващи, адски и невъобразимо богати и малко по-малко богати. Героите на Дасгупта са от последната прослойка.
Да се очертае портрет на огромен и пукащ се по шевовете от конфликти и корупция мегаполис като Делхи е амбициозна задача, и Дасгупта подхожда с необходимото уважение и опит за дълбочина.
Иронията, произтичаща директно от щастливите или нещастни “размишления” на “героите” е една от най-силните страни на книгата. Дасгупта дава директно думата именно на “елита”. Друга силна страна са любопитните факти покрай свръхлюбопитни социално-обществени феномени и исторически последствия. Дасгупта е сладкодумен и достатъчно информиран. Също така е изпълнен с негодувание пред бездните от несправедливост и разялата всички брънки на обществото корупция (затова и индийско общество де факто не съществува, на негово място властва кастовото, клановото и семейното обединение). Корупцията е на практика отделен герой, а лицата ѝ са почти толкова, колкото и тези на висшите индуистки божества! Това, което обаче авторът не е, е “достатъчно обективен”. Коренът на цялото зло за Дасгупта е … глобализацията в ново време и британският колониализъм - в старо. Изобщо - капитализмът… Вероятно поради собствения си произход и избор на местожителство Дасгупта не е в състояние да види нито един недостатък в делхийската и индийската стара култура (и на места сам се вкарва в класическото клише “по-голям католик и от папата”). Женомразството за него е оправдано, защото… било запазване на традициите пред зловредното английско влияние! Хич не ги оправдавам англичаните, но да се оправдава универсално и наднационално зло под дегизировката на “патриотизъм” е не по-малко ужасяващо лицемерие и самозаблуда. Изобщо, пожелателното мислене и розовите очила плюс синдромът за невинност здраво да оплели интелигентен иначе автор в мрежите си. Дасгупта е поредният търсач на чудовището, наречено “уникален национално и културно обусловен морал”. А без честно признание на истинските причини и виновници за разломите зовът му за социална справедливост винаги ще е напразен и леко лицемерен.
Разходката из богаташките квартали обаче е страшно интересна (тук броя и гетото, защото интервюто там е с представителка на висша каста, което е разбираемо - контакти с низшите Дасгупта просто няма). Индия ще има все по-усилващо се глобално влияние и разбирането за раздиращите я вътрешни процеси, които я лашкат между космически технологии и деградираща мизерия и хищничество, ще е все по-ключово в този глобализиран свят. Който съвсем не е светло и справедливо място (както и самият капитализъм в куп свои разновидности не е върхът на бора!). Но такова не е и розовата фалшива носталгия по никога несъществувало идеализирано минало. Двете се използват ловко от демагозите на деня, и ценен е именно изборът да не им се хващаме (стига да сме на онова ниво в пирамидата на Маслоу, на което да можем да си го позволим, разбира се).
3,5⭐️
—— П.П. Поредно интригуващо и качествено поднесено и преведено заглавие в поредицата “Памет” на Жанет-45....more
Как човек отива при света, и как светът отива при човека? И колко от човека и колко от света всъщност се съдържа в този обмен? А обмен ли е, ил[image]
Как човек отива при света, и как светът отива при човека? И колко от човека и колко от света всъщност се съдържа в този обмен? А обмен ли е, или е само илюзия с дълги традиции и в непрекъснато променящи се форми?
Новините, отпечатвани в течение на половин век в измислен от Ракман международен американски ежедневник в Рим, са част от такъв обмен. Отблясъците на студената война, терористичните актове, бизнес анализите, културната секция и дори некролозите рамкират част от силните години и много по-голяма част от упадъка до деня на закриването. Интернет и телевизията сякаш убиват печатните медии. Това ли е краят на истинската журналистика, на критичния поглед, на търсенето на истината, на търсенето на справедливост и красота, на смелостта да слезеш до дъното на изпепеляващ конфликт, за да протестираш и информираш? Или това винаги е било илюзия, зад която се крият низките страсти на тълпата, хукнала след поредната клюка или направо фалшива новина, която е изгодна за рекламодател и акционер? Ненапразно Пилат Понтийски е запитал навремето що е истина.
Всяка глава е самостоятелен, но смислово свързан с осталите, разказ и портрет на член на последния екип на вестника, като в края му има и резюме за някой от успешните минали периоди. Излишно е да се коментира, че всички герои отговарят на заглавието - те са неудачници в един неудачен вестник в един неудачен свят. Никой от тях не е осъзнал, че е вече в XXI век. Опитват се да оцелеят по линията на най-малкото съпротивление и в кариерата, и в личния си живот, и си плащат. Малък пример: за няколко десетилетия в Рим никой от тях не е научил италиански като хората; вестникът през 2006 г. пък още няма уебсайт… А контрастът между успешните периоди и дългата инерция към пропастта на съвремието е умишлено подсилен.
Човек може да остане с впечатление, че Ракман май предпочита времето на студената война като време на своеобразно глобално джентълменство и разтърсващи исторически събития. А всичко след 90-те му се струва пародия на абсурда, с лениви и забравили да функционират мозъци, раждащи жалки явления и жалки водещи заглавия. Както и че дамите с кариера са до една хищни богомолки, европейците - лениви дегенерати без капка мозък, поамериканчените азиатци - тук вече се стреснах - маймуни. Е, пародия, ще махне някой с ръка. Да де, но не съвсем. Ракман не е ЧАК толкова пародиен, за което съм му ядосана. Освен това два от разказите ми се сториха напълно излишни - бяха скучни и безцелни, на фона на останалите.
От друга страна, това пътуване из нюзрума и и из залеза на утвърдилите се сякаш в неразрушим мавзолей печатни медии е доста увлекателно, със сух хумор и провокативна безцеремонност. А и кой може да убие жаждата за истина - и за истински новини? Формите и технологиите се менят, сърцевината - не. Но процесът на трансформация е винаги болезнен - особено за обичащите замръзналото във времето удобство. Дано те никога не надвишават броя на будните.
Какво да кажа след този прочит, освен, че се радвам, че не съм корейка или китайка? Дори героинята, за правилното произнасяне на чиято име не мога да Какво да кажа след този прочит, освен, че се радвам, че не съм корейка или китайка? Дори героинята, за правилното произнасяне на чиято име не мога да гарантирам, да е поколението У, набор ‘82 - т.е. нормална съвременна жена…
Чийон (?) не се отличава с нищо. Заобикалящият я свят - също. ✔️ Баща ѝ е чиновник, майка - домакиня, многознайна и капризна баба, сестра и брат - зеницата в очите на всички, защото е син ✔️ Да си син в корейско семейство все още е привилегия от момента на раждането и въжделена цел за сватове/ бащи/ майки ✔️ Предимствата започват още от факта, че бебетата-момичета често се абортират, от глезотиите, недостъпни за момичетата, в най ранна възраст; минават през щедрото учителско отношение (ако момче обиди/удари/опипа момиче без съгласие - “те, момчетата са си такива”). Стигат до университета, където потенциалните работодатели набират като дългосрочни “активи” мъже и и им плащат с 40% по-високи заплати, като тези мъже са, общо взето, свободни да упражняват сексуален тормоз без никакви последствия ✔️ На фирмени вечери жените влизат в ролята на нещо средно между обслужващ персонал и гейша за забавление и пощипване от старши мениджмънта (който е само мъже-“традиционалисти”, прехвърлили 50-те)
Догматичното неоконфуцианство също е от теченията, приравняващи жената на стопански инвентар, и то инвентар в рамките на свещено нерушим колектив (да обидиш колектива или колективната репутация е по-лошо от най-лошата индивидуална гадост, която може да ти се случи). В съвременното общество тези противни нрави просто заемат по-изтънчени форми, изразителите дори хумористично намигат. Но в Южна Корея (и в Китай, и в Япония) са си там.
Сюжетът е от тези, които са горе-долу известни от самото начало и не подлежат по никакъв начин на “спойлване”. Варират единствено детайлите и корейските нюанси, но историята е известна на всеки читател. Феминизъм не е точната дума, която описва това “резюме” на психиатричен случай в папката на неизвестен корейски психиатър. Фактологията просто е удобна за тероризиращите или просто откровено възползващите се - така де, как може да има проблем, като на тях си им е добре така? И е деградираща за жертвите, защото приравнява всяка съпротивя или изказано мнение на социално отхвърляне. А и не е ли яко да накараш жертвата да се закопае сама?
Студеният, фактологичен стил с доста изброявания за моя изненада ми допадна. Клиничният поглед донякъде неутрализира въздействието в емоционален план, и най вече извежда на пределен план баналността, тривиалността, битовата незначителност на всяка случка сама по себе си. Просто натрупването им води до адска купчина от неизбежности без изход, ако никой не се е хванал да ги рине законодателно и манталитетно една по една. Което, впрочем, корейците са се захванали. Но за колко време се променят възгледи, насаждани от над 1000 години, е друг въпрос. И не касае само корейците…
—— ”What do you want from us? The dumb girls are too dumb, the smart girls are too smart, and the average girls are too unexceptional?”
“Companies find smart women taxing. Like now—you’re being very taxing, you know?”
“He found it more cost-efficient to invest in employees who would last in this work environment than to make the environment more accommodating.”
“she told herself that people did care—they were just too tired to act on it. ”...more
Приятно лятно, пък и зимно, неангажиращо четиво с лек британски хумор. Една тетрадка и неколцина - в началото несвързани и нямащи нищо общо един с друПриятно лятно, пък и зимно, неангажиращо четиво с лек британски хумор. Една тетрадка и неколцина - в началото несвързани и нямащи нищо общо един с друг - герои ще се тестват на тема “що е това истинско лице и има ли то почва за приложение в хаотичния днешен свят.” Явления като бърнаут, изневери, семейно отчуждение, вманиачаване по социалните мрежи, наркомания, що е то феминизъм и какво ли не още тормозят героите. Те са до един сладки, но отново както и в предната прочетена книга на Пули, бройката им е прекалено голяма и половината са просто отметнати мимоходом с цел да се задвижи дадено действие от сюжета. Освен това накрая Пули попрекали с нравоученията и със здравословното съвършенство на третата възраст, за да натрие носа на един от героите - напълно излишен похват, който ме разочарова и дойде изкуствен. Краят твърде порозовя за част от героите, което е страшно нереалистично. И толкова много излишни страници - много повече от “Платформа No 5”.
Но Джулиан, Моника и Хазард бяха чудесни, и изнесоха целия сюжет на гърба си, така че книжката се оказа все пак симпатична пуканка....more
Клеър Пули е съчетала много приятно лекото с тежкото и закачливото с драматичното - в рамките на едно [не]стандартно пътуване с лондонското метро.
ЗабКлеър Пули е съчетала много приятно лекото с тежкото и закачливото с драматичното - в рамките на едно [не]стандартно пътуване с лондонското метро.
Забавната кикимора в ярки цветове (но съчетани с безспорен стил) и придружена от кучето си Лулу плаши всички останали пътници във вагона и никой не смее да седне до нея. Докато един типичен нервозен костюмар наблизо не се задавя с гроздова семка, предизвиквайки лавинообразна поредица от събития и взаимодействия между петима редовни пътници по маршрута, които необратимо променят живота на всички тях. Оказва се, че светът - който е често едно доста лошо място - по някакво намигване на съдбата може да се окаже и доста добро - ако всеки разшири мъничко затворения си личен балон и го засели с правилните спътници. Било то и в рамките на 30 минути сутрин и още 30 минути вечер.
Малките моменти имат значение. Защото целият живот е поредица от малки моменти. Британският хумор на Клеър Пули, съчетан с острото ѝ око и добронамерената ѝ оптимистична ирония не пропуска да ни намигне и да подаде ръка. Част от проблемите на съвременното (не само британско, но да кажем клонящо към западно) общество са директно разхвърляни в съдбите на героите.
Завършекът ми дойде малко набързо, и поне двама герои бяха предимно за пълнеж, но пък всичко беше така свежо и изчистено от морализаторски патос или пък комерсиално самодоволство, че се оказа направо идеално.
—— ”Никоя жена не е ничия „половинка". Всички ние сме цели хора. Напълно оформени, уникални. Но понякога, когато събереш две различни цели души, се получава някаква магия, алхимия. Бий казваше, че аз сьм като яйцата и захарта, а тя - като брашното и маслото, и че когато ни смесиш, двете сме нещо повече от елементарна комбинация от сьставки, ние сме цялата проклета торта. А проблемът е, че когато си свикнал да бъдеш великолепна, апетитна торта, е много, много трудно да приемеш, че отново си само яйца и захар.”...more
Кървавите пари си остават пари, и отварят много врати. Дори и да са много, кървавите пари обаче си остават кървави, и все пак не успяват да отворят всКървавите пари си остават пари, и отварят много врати. Дори и да са много, кървавите пари обаче си остават кървави, и все пак не успяват да отворят всички врати, особено ако дълбоко в душата е останала искрица копнеж по нещо красиво и истинско.
Доайенът на гангстерския клан Вадия от Утар Прадеш - Бърти Вадия - никога няма достатъчно пари, контрол и власт. Всеки нов грабеж - със съответната висока политическа протекция - само му отваря апетит за още. Синът му Съни би могъл да бъде добър и полезен човек. Ако не е вечната нужда да има одобрението на чудовището, което му е баща. Неда би могла да постигне много в разследващата журналистика. Ако не се беше поддала на чара на Съни и неговите лесни пари. А Аджай щеше все още невежо и донякъде щастливо да пилее дни без пукната пара по ръба на живота, ако не бяха вниманието и парите на Съни.
Всички тези, и още куп други, герои населяват днешна Индия, в която екстремностите съжителстват редом, а цената на човешкия живот се определят от парите по банковата сметка, кастата на раждане и готовността да се прегризе всеки гръклян.
Първите две трети от книгата са доста добри и със сигурност увлекателни, хвърлящи на масата Индия без маската на криворазбраната от западняците екзотика и на мръсния пласт грим, вземан от същите тези западняци за чиста монета. Отекват и отгласи от “Кръстникът” - по индийски. Последната третина обаче се срутва под невъздържаните амбиции на Капур за “модерен” стил, който докарва адско главоболие с претенциозната си неразбория. И на всичкото отгоре е гарниран с умишлено влачене на действието, защото - оказва се - книгата е едва началото на планирана трилогия. Капур категорично отказва да даде дори минимална завършеност, вероятно повлияна от модерната напоследък мания за тлъсти тритомници. Минимум сто страници са чисто разхищение и признак за редакторска некомпетентност.
Дори и така, историята крие потенциал и има добро количество - макар и разводнени - интересни моменти. Дано Капур все пак бързичко си напише продълженията и да поспести в тях малко страници за сметка на стегнат сюжет. А колкото до Индия… паралелите с родината ни се натрапват на всяка крачка - от мутробарока до политическата класа.
За самотата, уязвимостта и тормоза в училище. За отчуждения, изтощен и незаинтересован свят на възрастните. И за един магически замък, приютил седем сЗа самотата, уязвимостта и тормоза в училище. За отчуждения, изтощен и незаинтересован свят на възрастните. И за един магически замък, приютил седем самотни души на прага между детството и младостта. За целебната сила на вникването и изслушването.
Книгата е изпълнена с много нежност към децата, които “не се вписват”. И им протяга тъкмо онази ръка за помощ, която сами те често не откриват.
Мъничка книга за мъничко местенце - кафене без име - на мъничко пазарно площадче в една призрачна Виена, която сякаш никога не е била. Подслон за някоМъничка книга за мъничко местенце - кафене без име - на мъничко пазарно площадче в една призрачна Виена, която сякаш никога не е била. Подслон за няколко тъжни, самотни, подплашени души, които не искат друго освен свое мъничко кътче с мъничко топлинка и пристан от оглушителната врява на другата, забързаната и все по-шумна Виена и от тегобите на криволичещите им, теснички житейски пътечки.
Годината, в която някогашният сирак от войната Роберт Симон наема сбутаното помещение на партера на някога внушителна, но вече отдавна западнала виенска къща, за да го превърне в кафене без име, може и да е 1966. Но кафенето се носи в ефирно безвремие, където всеки от посетителите му сякаш обитава свят от сенки и непознаваеми непознати, но същевременно неизменно носи своето само негово си пламъче, негова си искрица светлина. Светът на кафенето е ефимерен, но сгряващ, като плахо цветче, подало се в пукнатина в асфалта. Докато някой ден някой реши да я отстрани. Но споменът, че е дишало и носило уют и радост вероятно се родее с пищните вишневи цветове, обожавани от цяла нация на другия край на света, която в източноазиатски безумно напрегнатото си ежедневие намира време в няколко кратки седмици всяка година да им се порадва.
Усещането за сакура и за мека, светла меланхолия, за листенце нежност - по виенски - са напоили всеки ред. А редовете, изглежда, са по-издържливи пред вечния враг на всяко начало - времето.
4,5⭐️
—— ▶️ Цитати:
☕️”Светът се върти все по-бързо, та може да се случи някои от онези, чийто живот не е с достатъчно тежест, да бъдат изхвърлени от релсите. Не е ли хубаво, че има такова място, на което хората да държат?”
☕️“Когато бях млада, един ми вика: мила ми госпожице, знам, че сте твърде хубава за мен, но въпреки това ще опитам - мога ли да Ви поканя на кино? Ама че идиотия. Разкара ли го? Не, омъжих се за него. Никога не съм разбирала мъжете както трябва, но винаги ми е било приятно да са край мен.”
☕️“Пише го в Библията. Ужасно. Винаги нещо потъва или се изравнява със земята. Човек обича да се занимава с разрухата. Никога не съм изпитвала нужда от кaтoлицизма, макар да обичам да ходя на черква. Навън - крясъци, автомобили, строежи, а вътре - само проскърцване и шепот. А през лятото е приятно хладно.”
☕️“Доброто се съдържа в благодарността. Човек е благодарен на виното, задето още му харесва, на тялото, задето още го носи, и на пенсионната каса, че финансира всичко това.”
☕️“Когато го попита защо, онзи му отговори, че плаче, понеже сега вече завинаги било свършено със старата Австрия. Можело да настъпят по-добри времена, каза той, докато сълзите обилно мокреха страните му. Но по-добрите времена били и по-различни времена, човек първо трябвало да свикне с тях.”
Добре доши в Русия, видяна през обектива на Дмитрий Марков. Роден през 1982 г. и починал (някак загадъчно и той) през Познавате ли тази снимка?
[image]
Добре доши в Русия, видяна през обектива на Дмитрий Марков. Роден през 1982 г. и починал (някак загадъчно и той) през 2024 г. - на същата дата, на която “почина” и Алексей Навални в своята сибирска преизподня.
Дима Марков беше просто фотограф - един от най-светлите фотографи на тъжната руска действителност отвъд лъскавите мегаполиси и витрини на Москва и Питер. Русия на тъжното, примирено, безпросветно и бедно ежедневие извън прожекторите. Точно затова не го обичаха силните на деня и патриотите. Снимките му не бяха никак патриотични по техния вкус. Но бяха истински родолюбиви, винаги с много финес, остър поглед и съчувствие. Защото Дима - за разлика от политиците в повечето страни, и най-вече - уви - в собствената му - много добре знаеше разликата между “родина” и “режим” и “хора”. Всички режими са преходни, някои са човеконенавистни. Но никога, нито за миг, не бива дв се бъркат с “родина”. Тя остава - и снимките в този албум без текст крещят без нито една дума. Марков всъщност борави само и единствено с общочовешки категории. Думите са излишни.
Ю Хуа е съставил нещо като своя биография и нещо като летопис на времето на Културната революция, сякаш заменен, но всъщност само странно допъл[image]
Ю Хуа е съставил нещо като своя биография и нещо като летопис на времето на Културната революция, сякаш заменен, но всъщност само странно допълнен от друг летопис - този на чудатия преход от началото на 21-ви век към бляскавите витрини на консуматорството. От времена на масово кърваво насилие, политика, уравниловка, мизерия и с грандиозни идеи без икономика и без елементарни удобства - скокът е във времена на бумтяща икономика, лукс и шарения, но без почти никакви идеи и без политика и със социална бездна между бедни и богати. Контрастът е само привиден, защото хората и болките са си почти същите, само декорите и силните на деня тарикати са се сменили. Лично аз съм привърженик на по-новата версия на епохата, но старият маоист Ю Хуа не винаги е съгласен с това.
Част от темите са доста близки и до нас в България, макар, разбира се, мащабът да няма нищо общо. В крайна сметка ето как един относително къс човешки живот може да побере невероятно количество противоречия и да се равнява на няколко. А единственият начин от тази дяволска каша да изскочи нещо цялостно, са хуморът, любознателността, отказът от (постоянна) самоизмама и стоицизмът.
Интересно би ми било да видя и поглед към доста различната от представената в сборника 2010 г. нова епоха на несменяемия вече другар и “кормчия” Си Дзинпин…
П.П. Чудесен превод на Стефан Русинов, както винаги.
На Балканите идентичността е щекотлива тема с много отговори наведнъж, някои от които - на пръв поглед взаимоизключващи се. Балкански синдром е бяснатНа Балканите идентичността е щекотлива тема с много отговори наведнъж, някои от които - на пръв поглед взаимоизключващи се. Балкански синдром е бясната свръхактивност без фокус и без крайна цел. Както и парализата и интелектуалният ступор, докато животът минава край теб, а умът се гърчи нерешително насред всички възможни сценарии, неспособен да избере и да измъкне от змийското кълбо поне един и да го задържи.
Умее го Войнович, това балканското. С усмивка и през стиснати зъби - когато залпът от витиевати псувни “майсторски клас” прикрива неумението да изречеш най-простичкото и най-истинското, и те превръща по най-изобретателни начини и форми в страхливец.
Финалът не е силата на Войнович, но Джорджич иначе е як тип, когото ти се ще да не познаваш, защото никога няма да порасне....more
Последното пътешествие на петима мъже, от които единият - вече покойник, ги изправя пред равносметката на изминалите 50 години. Трагедиите са тривиалнПоследното пътешествие на петима мъже, от които единият - вече покойник, ги изправя пред равносметката на изминалите 50 години. Трагедиите са тривиално-незабележими, предателствата - невидими, и всъщност в живота никой не познава истински никого, просто защото не желае да го познава. Познанието, според старото клише, носи тъга. Навикът е далеч по-лесна смазка за реалността.
Романът на Суифт е някак типично по английски приятно старомоден, съставен от мънички детайли, изобилстващи със скрити значения и щедро поръсен с английска зеленина и пролетен дъжд - в рамките на един единствен ден. Началото и краят си приличат, а промеждутъкът е неусетен миг, често уж секунда изчакване, но стартовата линия така и не е пресечена.
Мисля, че намразих Ейми заради сляпата и упорита нерешителност. Но това е то цял един живот - запълнен, но непознаваем....more
Новото убива старото, а номадите саами, следващи елените си между Швеция и Норвегия са били обречени на усядане, изселване, тъга и бавно потъване в мрНовото убива старото, а номадите саами, следващи елените си между Швеция и Норвегия са били обречени на усядане, изселване, тъга и бавно потъване в мрака на повечето спомени за стария им начин на живот и традиции.
Погледът към начина на живот на саамите е най-хубавият момент в книгата. В образите на старците Мариджа и Пиера има много топлота. Но те двамата - като народа си - са просто последни отломки в непривичен и плашещ ги свят. А новите потомци - доколкото са останали - нямат ясен спомен и представа за старата идентичност.
Сюжетът не сработи за мен - беше накъсан и някак безцелен. Може и да не е бил подходящият момент, не знам. Искаше ми се да видя повече от миналото на Пиера и Мариджа и много по-малко от настоящето, както и по-силно сцепление между отделните хаотично звучащи глави. Двете времеви линии някак се унищожиха взаимно, и накрая не остана много, което да следвам. Посланието в края, макар и благородно, стоеше изкуствено и пришито. Все пак споменът за саамите трябва да се съхранява.
Мила, добра, непохватно-топла книга за [не]възможната родна идилия в прегръдките на планината, където си говорят малкият и големият град, старите и млМила, добра, непохватно-топла книга за [не]възможната родна идилия в прегръдките на планината, където си говорят малкият и големият град, старите и младите поколения, носталгията към миналото и любопитството за бъдещето, пътешествениците и домошарите, тясното и широкото. Но дори и в планината допъплят язвите на днешния български ден. ...more
Книгата не е точно роман, а по-скоро хлабав сбор от разкази с гледните точки към/на различни жители на Камчатка и открояващите се специфики и проблемиКнигата не е точно роман, а по-скоро хлабав сбор от разкази с гледните точки към/на различни жители на Камчатка и открояващите се специфики и проблеми. Като например вездесъщата корупция, липсата на подкрепа от столицата, дремещите конфликти между малцинството останали коренни жители (евенки, коряци) и мнозинството придошли руснаци, все така незапълненият икономически и социален вакуум след краха на СССР, задушаващата провинциалност и липса на перспективи, разцъфтяващата ксенофобия и невежество и т.н.
Общата нишка е изчезването на две сестричета от Петропавловск Камчатски, което е пресечна точка из обзора на различните аспекти от този групов географски портрет.
Всеки разказ е опит за открояване на дадена индивидуалност, ежедневие и съдба, и на някакъв социален/ обществен недъг. Идеята е похвална, но изпълнението мен лично ме издразни на доста места. Стилът на Филипс е твърде отвлечен, накъсан, неясен и сякаш умишлено разводнен с цел “литературност”, което убива много от въздействието и утежнява излишно възприемането. На моменти руското звучене ми се губеше. Краят пък е просто вбесяващ с претенциозността си. Но заради панорамата, макар и твърде бегла и неизчерпателна, върху този интересен регион, нека да са три звезди все пак.
За съжаление стилът на Тиен дотолкова убива мозъчните ми клетки, че се отказвам. Вероятно разхвърляното подскачане наляво надясно между различнDNF@25%
За съжаление стилът на Тиен дотолкова убива мозъчните ми клетки, че се отказвам. Вероятно разхвърляното подскачане наляво надясно между различните герои, места и години е иновативно и високолитературно, но точно в момента копнея по старомодна последователност и яснота.
Проблематиката от сюжета - културната революция на Мао, Големият скок напред и протестите на Тянанмън - живо ме интересува. Тези събития са ключови за облика на днешен Китай. Но са поднесени по несмилаем за мен начин. Може и моментът за прочит на такъв стил да не е добър, но все си мислех, че стилът на Тиен ще е по-лек от този на Юнг, което ме кара да оценя лудия стар швейцарец още повече!...more
”Какво е еликсирът? Трябва да си го намерим сами. Знам само, че нашата Земя го приготвя в казана си безспир навсякъде, а самите ние сме част от тази д”Какво е еликсирът? Трябва да си го намерим сами. Знам само, че нашата Земя го приготвя в казана си безспир навсякъде, а самите ние сме част от тази дива рецепта. Той не се продава и не се купува. Започва, когато парите свършат и думите се изчерпят, и човек стане това, което е. Нещо, заради което си струва да катериш врхове и да се спускаш в долини.”
—— Съставките на еликсира са героите в разказа. Това са над седемстотинте билки, които (все още) могат да се намерят в България и които малко по малко изчезват както заради отравянето и унижощаването на природата, така и заради загубените ценни познания от по-стари лечебни практики или направо от загубения допир със самата природа. Цялата природа в модерния си вариант се възприема като резерват, фон на компютърно генерирана картинка…
В долината на река Места освен невероятното разнообразие от билки и гледки, Капка Касабова влиза с лек досег до една сякаш невидима и силно изолирана (направо забравена от обществото ни) общност у нас - помаците. Последните билкари и стопани на диви коне шестват из страниците, заедно с превитите от нископлатен денонощен труд шивачки на ишлеме, ходжи, недоброволни гастарбайтери из Западна Европа или просто тихи отчаяни алкохолици. Старите традиции (и добри, и лоши) се смесват със стари суеверия и най-вече с отчайваща нова бедност и безперспективност. Травмите - и исторически, и социални - са колективни. Природата с нейните билки и необичайни форми сякаш са последното убежище, тъй като другите са или отказани, или недостъпни. Мистицизмът или направо суеверието и магиите, баенето и врачуването са единственият останал лечебен балсам. В него са примесени и парченца старо знание, вече изгубено другаде.
Книгата ми хареса, въпреки щедрите дози езотерика, защото всъщност смесва много мотиви. Ботаника, пътепис, история, фолклор, (еко)психология и най-обикновено, човечно и детайлно журналистическо разследване, поръсени с доста тъга и с усмивка през сълзи. Всички те в крайна сметка ни напомнят, че корените на душата са много, много дълбоки. Но, подобно на билките, те също са и много уязвими.
Приключенията на четирима колоритни млади “джентълмени” с шарени истории (единият - осемгодишен) и една разгневена перфектна домакиня се разгръ[image]
Приключенията на четирима колоритни млади “джентълмени” с шарени истории (единият - осемгодишен) и една разгневена перфектна домакиня се разгръщат по артерията, разсичаща надлъж цяла Северна Америка от Сан Франциско до Ню Йорк, и са поднесени с намигване от джентълмена Тауълс.
Дисекцията на различията у хората и у епохата на 1954 г. е с присъщите светлосенки, приглушени тонове, сух и добросърдечен хумор, остър поглед и топлината от близостта на неочакван приятел на неочаквано място и в неочакван момент. Но нали с такова присъствие се отличават почти всички епични приключения на героите от митологиите в цял свят? Животът според Тауълс не е безопасен, но е епичен и пътят през него е въпрос на почтеност, смелост, обич и способност да сътворяваш малки, ежедневни чудеса.
Книгата е за бавно четене в студен зимен ден. Всеки опит за забързване е обречен - Тауълс, Емет, Дъчис, Ули, Били и Сали просто няма да позволят превишена скорост по читателската магистрала.
П. П. Последната глава не ми хареса заради несъответствието с посланията до момента. Но се преживява…...more
”От опит знам, че за една истинска среща със злото не можеш да се подготвиш, да тренираш. То винаги те сварва неподготвен. И чудото, истинското чудо, ”От опит знам, че за една истинска среща със злото не можеш да се подготвиш, да тренираш. То винаги те сварва неподготвен. И чудото, истинското чудо, е именно, че се намира някой, който в началото е объркан като всички останали, който е връстник с връстниците си, брат на братята или сестра на сестрите си, но върху този човек злото няма да остави печат, колкото и да се напъва.”
——— Има нещо средновековно у Лебедев. Средновековен е и всеки ловец на вампири, преследвач на дракони, гонител на зли сили и разказвач на страшни истории, които разстройват сън и покой. Само че всички тези създания на мрака отдавна са изпълзели от приказки и легенди, и сменяйки форми и названия, си живеят редом с хората, които им се кланят, поднасят им дарове и им вдигат паметници.
[image]
Защото по времето на Сталин е имало ред. И никой не брои милионите избити в ГУЛАГ или от голодомора. Всичко е било светло и безопасно. Но не и словото или дори музиката - те са били под ключ, а архивите на Лубянка съставляват изумително подробно творчество.
А оцелелите мразят да помнят, и подобно на трите маймуни, упорито отказват да видят, да чуят и да кажат. Защото паметта е отговорност, а отговорността е омразно бреме, от което човечеството от край време се опитва да се отърве, като си разказва сантиментални, национални, религиозни или някакви други приказки, чийто общ мотив е “доброто старо време”. То никога не е съществувало, още по-малко е било златно, но така се спи спокойно - винаги другите са виновни.
В разказите си Лебедев отключва тъмни мазета, заключени хамбари насред пустошта, изоставени стари къщи, прашасали архивни шкафове или “невинни” детски спомени, откъдето изскача зловонието на руската история от последните 100 години. Но благодарение на специалистите по модерни и неразбиваеми ключалки и тези по изливането на задушливи парфюми с имена като “ред”, “благополучие”, “благонравие”, “патриотизъм”, “върховна мисия” редовият руски и световен гражданин спи блажения сън на пълно, доброволно и радостно невежество. Само от време на време се стряска от някой кошмар с чудовища и нечестиви сили, който бързичко забравя или жално проплаква “Боже, защо на мен? С какво съм го заслужил?”
Една от реакциите, които тази книга провокира в моя случай, е нетърпението. Да видя каква ще е следващата тема, кое ще е следващото познато или непознЕдна от реакциите, които тази книга провокира в моя случай, е нетърпението. Да видя каква ще е следващата тема, кое ще е следващото познато или непознато парче от пъзела от истории, случки, впечатления и размишления, което ще ме изненада с нещо като “да бе, това го знам/ чувала съм го/ всъщност понятие си нямам какво е това, ама гл’ей колко яко е казано само! Две думи, запетая, още три думи, евентуално някое тире, и накрая - прас, точка!”.
Струва ми се, че сборникът е нещо като обобщение на настъпилата зрелост. На първо място на тази на автора, разбира се, който от “един млад поет” се оформя в… знам ли, някой който разширява спектъра и вече може да жонглира умело и с проза, замесвайки история, литература, политика, и някои и други нахвърляни наблюдения? И на второ място, на няколко поколения в скъпата ни татковина, видели 1991 г. с очите на деца или тинейджъри, или още пък им е предстояло тепърва да се родят. Щастливият поглед навътре “аз съм светът” се пренасочва навън и наоколо…и ето ти куп изненади от най-различно естество, повечето крайно неприятни, но далеч не нови. Както и бърза мисъл, и скептицизъм, и анализ, и натрупан немалко гняв, и желание за промяна, което вече клони към сферата на действията. И портрет на заложените блокажи, капани и опасности. Както и на оформилите се вече нови разломи у нас, които са цивилизационни (какво клише само!), а не свързани с каквито и да е конвенционални (и нагло-невежо-неграмотни) партийни реторики.
Много ме радва сборникът - а сега вече мога да си го дочета (почти) на спокойствие и (почти) с търпение. Той има да “преговори” доста важни теми.
Loading...
