Направо към съдържанието

Антон Югов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Антон Югов
български политик
1947 г.
Роден
Антон Танев Гьошев
Починал
6 юли 1991 г. (86 г.)
Учил вМеждународна ленинска школа
Политика
ПрофесияПартиен функционер
ПартияБКП
Народен представител в:
XXVI ОНС   VI ВНС   I НС   II НС   III НС   IV НС   
35-и министър-председател на България
17 април 1956 – 19 ноември 1962
Семейство
Други родниниИванчо Карасулията (чичо)

Антон Танев Гьошев, известен като Югов, е български политик.

Един от ръководителите на Българската комунистическа партия (БКП) в средата на XX век, ръководител и на комунистическото партизанско движение по време на Втората световна война. Министър на вътрешните работи (1944 – 1949), министър-председател (1956 – 1962).[1] С работата си на вътрешен министър играе активна роля в политическите насилия и извършваните от министерството незаконни дейности.[2]

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Югов е роден на 5 август 1904 година в Ругуновец (Карасуле), тогава в Османската империя.[3] Майка му Анна Орджанова (Урджанова) е сестра на Иванчо Карасулията, войвода на ВМОРО и ВМОК.[4] След Балканските войни семейството му се преселва в Дедеагач, а после се установява в Гюмюрджина, като и двата града тогава са в България.

След Първата световна война, когато Гюмюрджина е отнета от България, семейството на Югов се мести в Пловдив. През 1919 година завършва прогимназия, след което работи в тютюневата промишленост. От 1921 г. е член на Българския комунистически младежки съюз, а от 1928 година – на БКП. До 1933 г. участва в дейността на нелегалната БКП в Пловдивско, както и в прокомунистическата Вътрешна македонска революционна организация (обединена), като през 1933 – 1934 година е секретар на нейния Централен комитет[5] с псевдоним Рашко.[6] По това време михайловистите издават смъртна присъда на Антон Югов и той е принуден да ходи с охранител, като това е Иван Козарев, бъдещият първи партизанин на България.

През октомври 1934 г. Антон Югов заедно с група комунисти нелегално заминава да учи в Съветския съюз. От 1934 до 1936 година учи в Международната ленинска школа в Съветския съюз. След завръщането си в България през 1937 година е член на Централния комитет и на Политбюро на ЦК на БКП. През 1940 година ръководи голямата стачка на тютюноработниците в Пловдив. През септември 1941 г. е интерниран в концлагера Гонда вода, откъдето скоро след това избягва и през октомври същата година става член на Политбюро на ЦК на БКП.[7]

По време на Втората световна война е ръководител на Военната комисия при ЦК на БКП (1941 – 1943) и член на Главния щаб на т. нар. Народоосвободителна въстаническа армия (1943 – 1944). През 1942 година е задочно осъден на смърт в процеса срещу ЦК на БКП.[5] След процеса ръководството на партията е обезглавено, като Югов и Цола Драгойчева са единствените членове на Политбюро, останали на свобода.[7] Югов поема заемания дотогава от Трайчо Костов пост на секретар на ЦК, формално най-висшия в партийната организация вътре в България.[7]

Антон Югов участва и в Деветосептемврийския преврат през 1944 г., след който става вътрешен министър. През следващите години заема важни постове в правителството и участва активно в репресиите срещу опозицията. След 1954 година той подпомага замяната на дотогавашния диктатор Вълко Червенков с Тодор Живков и след Априлския пленум от 1956 година заема мястото на Червенков като министър-председател.[5]

За известно време той е вторият по ранг в йерархията на режима след Живков, като първоначално се ползва и с подкрепата на новия съветски диктатор Никита Хрушчов. Въпреки това Живков гледа на него като на потенциален съперник и в началото на 60-те години на 20 век отношенията между двамата се изострят. Югов се ползва с подкрепата на висши функционери като Райко Дамянов и цели местни партийни организации, най-вече тези в Пловдив, Габрово и Плевен, но Живков успява да го изолира и отстрани през 1962 година.[8]

След като получава одобрение в Съветския съюз, в навечерието на Осмия конгрес на БКП Тодор Живков обявява Югов за „родоначалник за нашите условия на извращенията“ (евфемизъм за терора в първите години на комунистическия режим).[8] С мотива „груби нарушения на социалистическата законност и антипартийна дейност“ Югов е отстранен от всички ръководни постове.[5] Отзован от Народното събрание (1964), а през 1972 е изключен от БКП.[5] Въпреки това, през 1984 г. е награден със званието Герой на социалистическия труд. Герой на Народна република България (1989), а през януари 1990 г. членството му в партията е възстановено.[5]

Антон Югов умира на 6 юли 1991 г. в София.[5]

Дъщеря му Виолета е омъжена за сина на Михаил Шолохов – Александър.

Родословие

[редактиране | редактиране на кода]
 
 
 
 
 
 
 
 
Божко Орджанов
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Христо Орджанов
 
Атанас Орджанов
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Мицо Орджанов
(? – 1905)
 
Иванчо Карасулията
(1875 – 1905)
 
Анна Орджанова
(? – 1920)
 
Таню Гьошев
(? – 1908)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Антон Югов
(1904 – 1991)
 
 

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Пътеводител по мемоарните документи за БКП, съхранявани в Централния държавен архив. Архивни справочници, том 6. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет. Централен държавен архив, 2003. ISBN 954-9800-36-9. с. 469. Посетен на 5 септември 2015.
  2. ↑ Огнянов, Любомир. Политическата система в България 1949 – 1956. София, „Стандарт“, 2008. ISBN 978-954-8976-45-9. с. 290.
  3. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 543.
  4. ↑ Азманов, Искрен, „За войводата Иван Карасулийски; Споменът за един славен войвода от Македония все още е жив“
  5. ↑ а б в г д е ж Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9.
  6. ↑ Катарџиев, Иван. Васил Ивановски – живот и дело, предговор към: Ивановски, Васил. Зошто ние Македонците сме одделна нација, Избрани дела, Скопје, 1995, стр. 23.
  7. ↑ а б в Везенков, Александър. 9 септември 1944 г. София, Сиела, 2014. ISBN 978-954-28-1199-2. с. 66 – 67.
  8. ↑ а б Христо, Христов. Тодор Живков. Биография. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0586-1. с. 116 – 117.
Вълко Гочев → министър на индустрията и занаятите (20 януари 1950 – 17 февруари 1950) → Антон Югов2
Кирил Клисурски → и.д. министър на мините и подземните богатства
(20 януари 1950 – 17 февруари 1950) 		→ Антон Югов2
Антон Югов3 → министър на промишлеността (17 февруари 1950 – 20 септември 1951) → Антон Югов4
Атанас Димитров5
Антон Югов2 → министър на тежката промишленост (26 септември 1951 – 20 август 1952) → Тано Цолов
--- → председател на Държавния комитет за строителство и архитектура
(11 юли 1955 – 18 април 1956) 		→ Райко Дамянов

2: министър на промишлеността
3: министър на индустрията и занаятите и и.д. министър на мините и подземните богатства
4: министър на тежката промишленост
5: министър на леката промишленост

     Портал „Македония“         Портал „Македония“          Портал „Политика“         Портал „Политика“    
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Антон_Югов&oldid=11940510“.